Аркадий Стругацки - Обреченият град

— Стой! — рече Изя, като хвана теглича. — Чакай малко. Виж какви камъни има.

Наистина тук камъните бяха подходящи — валчести и плоски, като втвърдени кравешки „питки“.

— Поредния храм ли ще градиш? — рече Андрей и се ухили.

Той захвърли теглича, пристъпи встрани и вдигна най-близкия камък. Беше точно такъв, какъвто трябва за темел — отдолу извит и грапав, а отгоре гладък, полиран от прахта и вятъра. Андрей го сложи върху сравнително равния сипей от каменен трошляк, разкърши рамене и го заби по-надълбочко, после тръгна за следващия.

Докато слагаше основите, тоя изпитваше някакво своеобразно задоволство: така или иначе все пак това беше работа, не безсмислено движение на краката, а работа, вършена с определена цел. Човек може да оспорва тази цел, да обяви Изя за психопат и маниак (какъвто той, разбира се, си беше)… А може и ето така, камък по камък да гради колкото може по-равно площадка за основите.

До него Изя сумтеше и пъшкаше, мъкнеше най-големите камъни, спъваше се и подметката му съвсем се отпра, а когато фундаментът беше готов, той изтича на подскоци до количката си и измъкна оттам поредния екземпляр на своя „Пътеводител“.

Когато в Кристалния дворец за сетен път се увериха и почти повярваха, че никога и никого няма да срещнат по пътя на север, Изя седна зад пишещата машинка и със свръхестествена бързина натрака „Пътеводител в налудничавия свят“. После сам размножи този „Пътеводител“ на необикновения копирен автомат (в Кристалния дворец имаше най-различни и чудновати автомати), собственоръчно залепи всичките петдесет екземпляра в херметични пликове от странен, прозрачен и много здрав материал, наречен „полиетиленово фолио“, и натовари догоре своята количка, като едва остави място за торбата със сухарите… Ето че сега от тези пликове вече му бяха останали само десетина, а може би и по-малко.

— Колко имаш още от тях? — попита Андрей.

Намествайки плика в средата на фундамента, Изя разсеяно отвърна:

— Знам ли… Малко са. Давай камъни.

И те отново взеха да мъкнат камъни и скоро над плика израсна пирамида почти колкото човешки бой. Тя беше доста странна в тази безлюдна пустиня, но за да стане още по-странна, Изя заля камъните с отровночервена боя от една грамадна туба, която намери в склада под Кулата. После се отдръпна от количката, седна и почна да стяга с връв отпралата се подметка, като час по час поглеждаше към своята пирамида и съмнението и колебанието, изписани на лицето му, постепенно се превръщаха в задоволство и постоянно растяща гордост.

— А?! — рече той на Андрей, вече съвсем надут и наперен. — Даже и най-големият глупак, като мине оттука, ще се сети, че това не е току така…

— Аха — каза Андрей и клекна до него. — Много голяма полза ще имаш, ако някой глупак разкопае пирамидата.

— Нищо, нищо — промърмори Изя. — Глупакът също е разумно същество. Той може и да не разбере, но ще разкаже на други… — Внезапно Изя се оживи. — Вземи например митовете! Както е известно, преобладаващото мнозинство от хората са глупаци, а от това следва, че свидетел на всяко интересно събитие обикновено е тъкмо глупакът. Ерго: митът е описание на действително събитие, така както го е възприел глупакът и както сетне го е обработил поетът. Какво ще кажеш, а?!

Андрей не отговори. Той гледаше пирамидата. Вятърът предпазливо се промъкваше към нея, колебливо виеше прахта наоколо, посвирваше между камъните и пред очите на Андрей ясно изплуваха безкрайните километри, останали назад, и проточилата се през тези километри доста рехава пунктирна линия от ето такива пирамиди, оставени на произвола на вятъра и времето… И той си представи как към някоя такава пирамида пълзи на четири крака съсухрен като мумия пътник, умиращ от глад и жажда… как бясно разбутва, чупейки си ноктите, и преобръща тези камъни, а в болното си въображение вече вижда там, под камъните, тайник с храна и вода… Андрей внезапно прихна истерично. Аз — на негово място — непременно бих се застрелял. Не бих могъл да го преживея…

— Какво ти става? — подозрително попита Изя.

— Нищо, нищо, всичко е наред — рече Андрей и се изправи.

Изя също стана и известно време критично оглежда пирамидата.

— Не виждам нищо смешно! — заяви той. После потропа с крак, омотан с мъхнатата връв, и заяви: — На първо време става. Да тръгваме, а?

— Да тръгваме.

Андрей се впрегна в количката, а Изя все пак не издържа и още веднъж обиколи своята пирамида. Явно сега и той си представяше нещо, виждаше някакви въображаеми картини, които блазнеха душата му, и крадешком се усмихваше, потриваше ръце и шумно сумтеше в мустаците си.