Аркадий Стругацки - Обреченият град

… Всичко на този свят струва колкото едно лайно, каза Изя. (Тогава бяха в Кристалния дворец, току-що бяха хапнали пилета, печени под налягане, и лежаха на пъстроцветните синтетични дюшеци край басейна с прозрачна, осветена отдолу вода.) Всичко на този свят струва колкото едно лайно, каза Изя, като си човъркаше зъбите с добре измити пръсти. Заедно с всички тези ваши орачи, с всички тези стругари, с всички ваши блуминги, крекинги, пшеници с много класове, лазери и мазери. Всичко това е смет, боклук, оборска тор. Всичко това минава и заминава. Или просто си отива безследно и завинаги или отминава, защото се превръща в нещо друго. Всичко това изглежда важно само защото мнозинството го смята за важно. А мнозинството го смята за важно, защото се стреми да се натъпче до насита и да си достави плътска наслада с цената на възможно най-малко усилия. Но ако си помислиш, кой се интересува от мнозинството? Аз лично нямам нищо против него, аз самият в известен смисъл съм мнозинство. Но мен не ме е грижа за мнозинството. Историята на мнозинството си има начало и край. Отначало мнозинството плюска каквото му дадат. А накрая то цял живот се занимава с проблема на избора, не би ли могло да избере нещо по-такова за плюскане? Нещо, каквото още не е плюскало?… Е, има още много време, докато стигнем дотам, каза Андрей… Това време не е чак толкова далеч, колкото си въобразяваш, възрази Изя. А дори и да има доста време, работата изобщо не е там. Важното е, че има начало и има край… Всичко, което има начало, има и край, рече Андрей… Така е, правилно, нетърпеливо каза Изя. Ама аз говоря в мащабите на историята, а не в мащабите на Вселената. Историята на мнозинството има край, а пък историята на малцинството ще приключи само заедно със свършека на Вселената… Мръсен елитарист такъв, лениво подхвърли Андрей, надигна се от своята хавлиена кърпа и цопна в басейна. Дълго плува, пръхтя в прохладната вода и гмуркайки се до дъното, където водата беше ледена, жадно пиеше там от нея като риба…

… Не, не пих, разбира се. Ала сега бих пил. Господи, как бих пил! Целият басейн бих изпил. Нищо не бих оставил на Изя — нека той да си търси резервоара…

Вдясно, зад сиво-жълтите кълбета прах стърчаха някакви руини — полусрутена сляпа стена, покрита с четина от прашни растения, и останки от нескопосна четвъртита кула.

— Ето на, моля — каза Андрей, като се спря. — А ти разправяше, че никой преди нас…

— Абе никога не съм казвал такова нещо, дръвник такъв! — изхриптя Изя. — Аз твърдях…

— Слушай, а може ли резервоарът да е тука, а?

— Много е възможно — каза Изя.

— Да идем да видим.

Хвърлиха тегличите и се затътриха към развалините.

— Ха! — рече Изя. — Норманска крепост! От девети век…

— Вода, вода търси — каза Андрей.

— Я върви на майната си с твоята вода! — тросна се Изя. Очите му се разшириха, опулиха се и с отдавна забравения жест той бръкна в брадата си да търси своята брадавица. — Норманите… — промърмори Изя. — Гледай ти… Интересно, с какво ли са ги примамили тука?

Като си закачаха дрипите за тръните, те преодоляха дупката в стената и се озоваха в затишие. На четириъгълната гладка площадка се въздигаше ниска постройка с рухнал покрив.

— Съюз на меча и гнева… — измърмори Изя, спускайки се стремително към входния отвор. — Ама там е работата, че нищичко не разбирам, що за съюз е това… откъде се е пръкнал тука някакъв си меч… Как да проумееш такова нещо?…

Домът бе съвсем запуснат, напълно и от древни времена. От памтивека. Срутените покривни греди се бяха размесили с отломки от изгнили дъски — остатъци от дълга маса, заемаща средата на дома от единия до другия край. Всичко бе потънало в прах, скапано и изтляло, а до стената отляво имаше дълга прашна и прогнила скамейка. Като не преставаше да мърмори, Изя взе да се рови в тази тленна камара, а Андрей се измъкна навън и тръгна да обиколи наоколо.

Много скоро се натъкна на това, което някога е било резервоар — огромна кръгла яма, облицована с каменни плочи. Сега каменната повърхност беше суха, като самата пустиня, но нямаше никакво съмнение, че някога тук е имало вода: твърдата като цимент глина край ръба на ямата бе съхранила дълбоки отпечатъци от обути крака и кучешки лапи. Лоша работа, помисли си Андрей. Предишният ужас за миг го прониза, но веднага след това усети облекчение: на отсрещния край на ямата като звезда над глината се бяха разперили широките мъхнати листа на „женшена“. Андрей се затича в тръс натам покрай ямата, като в движение напипа ножа в джоба си.