Айзък Азимов - Роботите на зората

— Дори и да е било така, д-р Фастълф е нямал друг избор, освен да ви заобича — едно безпомощно същество, оставено на неговите грижи. Дори въобще да е нямало биологическа връзка, дори да сте били животно — примерно, — той е щял да ви заобича.

— О, така ли мислите? — горчиво възкликна тя. — Не познавате силата на безразличието в човек като д-р Фастълф. Ако, за да постигне напредък в своето познание, е трябвало да ме умори, сигурно е щял да го направи без колебание.

— Това е абсурдно, д-р Василия. Той се е грижил за вас толкова внимателно и мило, че е събудил вашата любов. Знам това. Вие… вие сте му се предложили.

— Той ви каза това, нали? Да, би го казал. Нито за момент, дори и днес, не би си задал въпроса, дали подобно откровение не би ме разстроило. Да, предложих му се, и защо не? Той беше единственото човешко същество, което познавах истински. Отнасяше се с привидна нежност към мен, а аз не разбирах неговите действителни подбуди. Той се превърна в естествен обект на моето внимание. И после, той имаше грижата да се запозная със сексуалната възбуда при строго подбрани условия — условия, които задаваше той. Беше неизбежно накрая да не се обърна към него. Нямах избор, тъй като наоколо нямаше никой друг — а той ми отказа.

— И заради това го намразихте?

— Не. Първоначално не. Въпреки, че моето сексуално развитие беше спряно и объркано, резултатите от което изпитвам и до ден днешен, не го обвинявам за това. Не знаех достатъчно. Оправдавах го. Той беше зает. Имаше други. Изпитваше нужда от по-възрастни жени. Бихте се учудили на изобретателността, с която си измислях оправдания за неговия отказ. Едва години по-късно разбрах, че нещо не беше наред, и успях да повдигна въпроса открито, лице в лице. „Защо ми отказа?“ — попитах го аз. — „Ако ми беше направил тази услуга, щях да се оправя и това щеше да разреши всичко.“

Тя млъкна, преглътна и за момент покри очи с ръцете си. Бейли чакаше, скован от смущение. Роботите гледаха безизразно (Бейли знаеше, че не могат да усетят такова равновесие или неравновесие в своите позитронни пътища, което би съответствало на човешкото смущение).

Василия продължи по-спокойно:

— Той избягваше моя въпрос възможно най-дълго време, но аз се връщах към него отново и отново. „Защо ми отказа?“ „Защо ми отказа?“ Той нямаше задръжки по отношение на секса. Знаех няколко случая… Чудех се, дали просто не предпочита мъже. Щом не се касае за деца, личните предпочитания не са от значение и някои мъже намират жените за отвратителни, или обратното. Но не беше такъв случая с този човек, когото вие наричате мой баща. Жените му харесваха — понякога това бяха млади жени — толкова млади, колкото бях и аз, когато му се предложих. „Защо ми отказа?“ Накрая, той ми отговори — и ще ви поздравя, ако успеете да отгатнете отговора.

Тя млъкна и зачака със сардонична усмивка. Бейли неловко се размърда и изфъфли:

— Не е искал да прави любов с дъщеря си?

— О, не ставайте глупав. Какво значение има това? Като се има предвид, че едва ли някой мъж на Аврора познава дъщеря си, всеки, който прави любов с някоя жена, с няколко десетки години по-млада от него, би могъл… Но, няма значение, това е ясно от само себе си. — Това, което той ми отвърна — и о!, как добре си спомням неговите думи, — беше: „Глупачка такава! Ако се обвържа с теб по такъв начин, как ще мога да запазя своята обективност — и каква полза ще имам да продължа да те изучавам?“

— По това време, нали разбирате, аз вече знаех за неговия интерес към човешкия мозък. Дори следвах неговите стъпки и самата аз напредвах в роботиката. Работех с Жискар в това отношение и експериментирах с неговото програмно устройство. При това твърде успешно, нали, Жискар?

— Така беше, Литъл Мис — отвърна Жискар.

— Но можах да разбера, че този човек, когото вие наричате мой баща, не се отнасяше с мен като с човешко същество. Предпочиташе да ме гледа осакатена за цял живот, отколкото да подлага на риск своята обективност. Неговите изследвания бяха по-важни за него, отколкото моята нормалност. От този момент разбрах, какво представлявам аз, и какво — той, и го напуснах.

Мълчанието увисна тежко във въздуха.

Главата на Бейли леко пулсираше. Искаше да попита: Не можехте ли да се съобразите с егоцентризма на великия учен? Важността на великия проблем? Не можехте ли да го извините за казаното, вероятно от раздразнение, че е принуден да обсъжда неща, които не е искал да се обсъждат. Гневът на Василия в този момент не беше ли от съвсем сходно естество? Съсредоточаването на Василия върху нейната собствена „нормалност“ (каквото и да имаше предвид с това), стигаше до пълно пренебрегване на двата може би най-големи проблема пред човечеството — природата на човешкия мозък и заселването на Галактиката. Това не беше ли също толкова егоцентрично, само че далеч по-непростимо?