Айзък Азимов - Роботите на зората

Но Фастълф ликуваше.

— Опасявах се от най-лошото, мистър Бейли — каза той. — Опасявах се, че срещата с Председателя е предварително обречена и че нищо, което вие бихте казали, не би подобрило нещата. Но вие се справихте толкова добре. Аз бях застинал във възхищение докато ви слушах. И всеки момент очаквах Амадиро да настои за тежестта на своята дума пред тази на един землянин, който в края на краищата се е намирал непрекъснато на границата между лудостта и разсъдъка, след като се е озовал на чужда планета под открито небе…

— Моите уважения, д-р Фастълф — грубо го прекъсна Бейли, — но аз не съм бил непрекъснато на границата между лудостта и разсъдъка. Последната вечер прави изключение, но това е единственият път, когато изгубих контрол над себе си. През останалото време от моето пребиваване на Аврора, може понякога да съм се чувствал притеснен, но винаги съм бил в пълно съзнание. — Част от яда, конто Бейли беше подтискал по време на срещата с Председателя с цената на значителни усилия, сега безпрепятствено се изливаше. — Само по време на бурята, сър… освен, разбира се — припомни си той — за миг или два, когато бях на борда на кораба…

Той нямаше представа какъв беше механизмът, по който мислите му — спомените, интерпретацията — го споходиха, нито пък с каква скорост. В един момент те не съществуваха, а в следващия бяха разцъфнали в съзнанието му, като че ли винаги са били там, но е трябвало да се пукне сапунената преграда, която ги е скривала.

— Йосафате! — промълви Бейли със страхопочитание в гласа си. После стовари юмруци върху масата, което раздрънча всички съдове на нея, и извика — Йосафате!

— Какво има мистър Бейли? — стреснато попита Фастълф.

Бейли беше втренчил поглед в него, но чу въпроса едва след известно време.

— Нищо, д-р Фастълф. Просто си мислих колко е нагло от страна на д-р Амадиро първо да повреди Джендър, а после да се погрижи вината да бъде стоварена върху вас; да направи така, че почти да откача снощи в бурята, а после да използва това за да хвърли съмнение върху моите твърдения. Просто се вбесих — за момент.

— Ами, няма нужда, мистър Бейли. Всъщност абсолютно невъзможно е Амадиро да е обездвижил Джендър. Това си остава въпрос на чиста случайност. Във всеки случай, възможно е намесата на Амадиро да е увеличила шансовете за настъпване на подобно случайно събитие, но не бих спорил по въпроса.

Бейли го слушаше с половин ухо. Онова, което беше казал преди малко, бяха чисти измислици. Той изобщо не се интересуваше какво говори Фастълф. То нямаше (както би казал Председателят) никакво отношение към въпроса. Всъщност всичко, което се беше случило — всичко, което Бейли беше обяснил — нямаше никакво отношение. Но и нищо не биваше да се променя заради това. Освен едно нещо — след известно време.

Йосафате! шепнеше Бейли в ума си и изведнъж с удоволствие и наслада се залови с обяда.

За пореден път Бейли прекосяваше ливадата между именията на Фастълф и Гладиа. Щеше да се види с Гладиа за четвърти път през последните три дена, но (сърцето му сякаш се сви на топка в гърдите) сега щеше вече да е за последно.

Жискар го следваше отдалече, съсредоточен върху околността повече от всякога. Вероятно след като Председателят разполагаше вече с всички факти, грижите за безопасността на Бейли щяха да намалеят — ако изобщо беше съществувала някаква опасност при положение, че всъщност Данил е бил застрашеният. Може би Жискар още не беше инструктиран в тази връзка.

Той приближи Бейли само веднъж и това беше, когато Бейли извика:

— Жискар, къде е Данил?

Жискар бързо стопи разстоянието между тях, сякаш не му се искаше да повишава глас.

— Данил е на път за космодрума, сър, придружен от още няколко робота, за да се погрижат за вашето пътуване до Земята. Той ще ви посрещне, когато ви отведат там, и ще остане на кораба с вас, за да ви изпрати до Земята.

— Добри новини. Ценя всеки ден в компанията на Данил. А ти, Жискар? Ще дойдеш ли с нас?

— Не, сър. Наредиха ми да остана на Аврора. Но Данил ще се грижи добре за вас, дори и в моето отсъствие.

— Сигурен съм. Жискар, но ти ще ми липсваш.

— Благодаря ви, сър — каза Жискар и се оттегли толкова бързо, колкото беше се приближил. Минута-две Бейли замислено гледа след него. Не, всичко по ред на номерата. Първо трябваше да се види с Гладиа.

Тя се приближи да го поздрави. За два дена нея в нея беше настъпила промяна колкото от небето до земята. Не беше радостна, не танцуваше от щастие и не го обсипа с приказки. Тя все още имаше мрачното изражение на човек, който е претърпял шок и загуба — но тревогата, която излъчваше преди това, вече я нямаше. Придобила беше някакво сериозност, сякаш беше осъзнала факта, че животът продължава въпреки всичко и дори в някои случаи би могъл да е сладък.