Айзък Азимов - Роботите на зората

— Илайджа, да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

Бейли бавно кимна.

— Да, Гладиа. В този момент искам ти да си щастлива, искам го по-силно, отколкото всичко, което някога съм искал за себе си или за Земята. Не мога да ти дам щастие, но ако Гремионис може да ти го даде, ще бъда също толкова доволен — почти толкова, колкото ако аз ти правех този подарък. Гладиа, може да се учудиш колко лесно би се отказал той от хореографията, когато ти му покажеш как да го прави. Полека-лека това ще се разчуе и ще дойдат и други да припадат в краката ти — а Гремионис може би ще успее да научи и други жени. Гладиа, може да извършиш революция в секса на Аврора, още преди да си отидеш. Имаш три века на разположение, за да го направиш.

Гладиа беше втренчила поглед в него, после избухна в смях.

— Ставаш досаден. Нарочно се правиш на глупак. Никога не бих си помислила, че си способен на подобно нещо, Илайджа. Винаги изглеждаш толкова напрегнат и сериозен. Йосафате! (При последната дума тя се опита да наподоби мрачния му баритон.)

— Може би да съм малко досаден — отвърна Бейли, — но наистина смятам така. Обещай ми. че ще дадеш на Гремионис възможност.

Тя се приближи до него и Бейли без колебание я прегърна. Гладиа сложи пръст на устните му и той леко го целуна.

— Не предпочиташ ли да ме запазиш за себе си, Илайджа? — нежно попита тя.

Бейли отвърна също така нежно (но без да може да пренебрегне присъствието на роботите в стаята):

— Да, предпочитам, Гладиа. Срамувам се да призная, че в този момент бих оставил Земята да се разпадне, ако можех да имам теб — но не мога. След няколко часа ще напусна Аврора, а по никакъв начин не биха ти позволил да дойдеш с мен. Нито пък мисля, че биха ми разрешили да се върна отново на Аврора, нито пък е възможно ти да посетиш някога Земята. Няма да те видя никога повече, Гладиа, но и никога няма да те забравя. След няколко десетилетия аз ще умра, а ти ще бъдеш също толкова млада, колкото си сега, така че, каквото и да си представяме, че би могло да се случи, скоро би ни се наложило да се сбогуваме.

Гладиа опря глава на гърдите му.

— О, Илайджа, ти се появи два пъти в моя живот — и двата пъти само за няколко часа. Два пъти направи толкова много за мен, а после си тръгна. Първият път можах единствено да докосна лицето ти, но това се оказа толкова важно. Вторият път направих много повече — и отново това се оказа много важно. Никога няма да те забравя, Илайджа, дори и да живея повече векове, отколкото мога да преброя.

— Тогава нека това не се превърне в един от онези спомени, които пречат на твоето щастие — отвърна Бейли. — Приеми Гремионис и накарай него да се почувства щастлив — и остави той да направи теб щастлива. И не забравяй, нищо не пречи да ми изпращаш писма. Между Аврора и Земята има хиперпоща.

— Няма да забравя, Илайджа. И ти ще ми пишеш, нали?

— Ще ти пиша, Гладиа.

Последва мълчание, след което те неохотно се разделиха. Гладиа остана да стои в средата на стаята. Когато той спря на вратата и се обърна, тя все още стоеше там и леко се усмихваше. Устните му изписаха във въздуха: Сбогом. И понеже мърдаха беззвучно — иначе никога не би могъл да го изрече, — Бейли добави моя любов.

Нейните устни също се раздвижиха: Сбогом, моя най-скъпа любов.

Той се обърна и излезе. Знаеше, че никога повече нямаше да я види в осезаем вид, никога повече нямаше да я докосне.

Мина известно време, преди Илайджа да се насили да мисли върху проблема, който все още стоеше пред него. Беше извървял мълчаливо може би около половината път между имението на Фастълф, когато спря и вдигна ръката си.

Наблюдателният Жискар се приближи моментално до него.

— Колко време имам преди да тръгна за космодрума, Жискар? — попита Бейли.

— Три часа и десет минути, сър.

Бейли помисли малко.

— Бих искал да отида до онова дърво, да седна с гръб към него и да прекарам известно време сам. И с теб, разбира се, но далеч от други човешки същества.

— На открито, сър? — Гласът на робота не можеше да изрази учудване или шок, но Бейли имаше чувството, че ако Жискар беше човек, думите му биха изразили подобни чувства.

— Да — отвърна Бейли. — Трябва да си помисля, а след снощи спокоен ден като този — слънчев, безоблачен, мек — едва ли крие опасности. Ще се прибера, ако ме хване агорафобията. Е, ще дойдеш ли с мен?

— Да, сър.

— Добре. — Бейли тръгна. Стигнаха до дървото и той предпазливо докосна дънера му, после загледа пръста си, който изобщо не се беше изцапал. След като се увери, че няма да се измърси ако се облегне, Бейли огледа земята, после внимателно седна и облегна гръб на дървото. Не беше удобно като облегалка на стол, но пък имаше миротворно (странно, все пак) въздействие, каквото Бейли едва ли би изпитал затворен в някоя стая.