Жискар остана прав.
— Няма ли и ти да седнеш? — попита Бейли.
— Чувствам се прекрасно и прав, сър.
— Знам, Жискар, но ще мога да мисля по-добре, ако не се налага да гледам нагоре към теб.
— Ако седна, не бих могъл да ви охранявам толкова ефективно от евентуално нараняване, сър.
— И това знам, Жискар, но за момента не виждам реална опасност. Мисията ми приключи, проблемът е разрешен, положението на д-р Фастълф е гарантирано. Можеш да рискуваш да седнеш и аз ти заповядвам да го направиш.
Жискар седна веднага, с лице към Бейли, но погледът му продължи да се стрелка насам-натам и той остана нащрек.
Бейли погледна небето през листата на дървото, заслуша се в прошумоляването на насекомите и в ненадейното обаждане на някаква птичка, забеляза неравномерност наблизо в тревата, което можеше да означава, че оттам е минала животинка, и отново си помисли, колко странно спокойно беше всичко наоколо и колко различно беше това спокойствие от Градския шум. Това беше тихо спокойствие, без припряност — едно отдалечено спокойствие.
За първи път Бейли смътно усети, какво би накарало човек да предпочете откритото пространство пред Града. С изненада установи, че е благодарен за преживяното на Аврора и за бурята преди всичко, защото сега знаеше, че ще е в състояние да напусне Земята и да посрещне условията на която и да била чужда планета, където биха се заселили той и Бен — а може би и Джеси.
— Снощи, в мрака на бурята — каза той, — се чудех дали бих могъл да видя спътника на Аврора, ако не бяха облаците. Нали има спътник, ако паметта не ме лъже?
— Всъщност те са два, сър. По-големият е Титонус, но всъщност той е толкова малък, че се вижда само като една умерено ярка звезда. По-малкият въобще не се вижда с невъоръжено око и се нарича просто Титонус II, ако изобщо стане дума за него.
— Благодаря. И ти благодаря също, Жискар, че ме спаси снощи. — Бейли погледна робота. — Не знам как точно да ти се отблагодаря.
— Въобще няма нужда да ми благодарите. Просто следвах предписанията на Първия закон. Нямах избор.
— И все пак, навярно ти дължа живота си. Важно е да знаеш, че си давам сметка за това. А сега, Жискар, какво трябва да направя?
— По отношение на какво, сър?
— Мисията ми приключи. Възгледите на д-р Фастълф са закрепени. Бъдещето на Земята е осигурено. Сякаш не ми остава да правя нищо друго и все пак, въпросът с Джендър остава.
— Не разбирам, сър.
— Ами изглежда се прие, че той е умрял от случайно отместване в позитронния потенциал на мозъка, но Фастълф признава, че вероятността за това е безкрайно малка. Дори и с намесата на Амадиро, вероятността, макар и евентуално увеличена, си остава все така безкрайно малка. Поне така мисли Фастълф. Ето защо на мен продължава да ми се струва, че смъртта на Джендър е настъпила вследствие на умишлено роботоубийство. Но въпреки това не смея да повдигам повече въпроса. Не искам да разваля нещата, които бяха доведени до толкова задоволителен край. Не искам Фастълф отново да бъде обвинен. Не искам да правя Гладиа нещастна. Не знам какво да правя. Не мога да говоря за това с никое човешко същество, затова говоря с теб, Жискар.
— Да, сър.
— Винаги мога да ти заповядам да изтриеш всичко, което кажа, и повече да не си спомняш за него.
— Да, сър.
— Според теб, какво трябва да направя?
— Щом има роботоубийство, сър — отвърна Жискар, — значи трябва да има и някой, който да е способен да го извърши. Само д-р Фастълф е способен да го извърши, а той казва, че не го е направил.
— Да, започнахме от това положение. Вярвам на д-р Фастълф и съм абсолютно сигурен, че той не го е извършил.
— Тогава как може да е имало роботоубийство, сър?
— Да предположим, че някой друг е знаел също толкова много за роботите, колкото и д-р Фастълф, Жискар.
Бейли придърпа колене към себе си и ги обхвана с ръце. Той не гледаше към Жискар и изглеждаше обсебен от мислите си.
— Кой може да е бил това, сър? — попита Жискар.
Най-сетне Бейли беше стигнал до решителния момент.
— Ти, Жискар — каза той.
Ако Жискар беше човек, навярно щеше просто да опули очи, мълчалив и смразен; или може би щеше да избухне вбесено; или да се свие от ужас; или да реагира по десетки други начини. Но понеже беше робот, той не даде никакъв признак на каквато и да било емоция и просто запита:
— Кое ви кара да смятате така, сър?
— Абсолютно сигурен съм, Жискар — каза Бейли, — че ти знаеш много добре как точно съм стигнал до това заключение, но ще ми направиш услуга, ако ми позволиш на това тихо място и за това кратко време, което ми остава преди да отпътувам, да изясня нещата заради самия себе си. Бих искал да изложа мислите си на глас. И бих искал да ме поправяш, ако греша.
Читать дальше