Айзък Азимов - Роботите на зората

Когато Бейли отвори очи, видя през прозорците да нахлува слънчева светлина. Той я посрещна с радост. За негова собствена полусънена изненада, той я посрещна с радост.

Тя означаваше, че бурята е отминала. Всъщност, човек трудно можеше да повярва, че изобщо е имало буря. Слънчевата светлина — разглеждана като алтернатива на равномерното, меко, топло и регулирано осветление в Градовете — можеше да се нарече единствено остра и несигурна. Но в сравнение с бурята беше същински рай. „Всичко“ — помисли си Бейли — „е относително“ и разбра, че повече никога нямаше да гледа на слънчевата светлина като на абсолютно зло.

— Колега Илайджа? — Данил стоеше в единия край на леглото. Малко зад него се виждаше Жискар.

Продълговатото лице на Бейли се разтегли като никога в доволно-щастлива усмивка. Той протегна към тях ръце, по една към всеки.

— Йосафате, момчета — за момента въобще не се сети за несъответствието в обръщението, — когато ви видях последния път двамата заедно, изобщо не бях сигурен, дали ще ви видя отново.

— Едва ли — меко каза Данил — някой от нас би пострадал при каквито и да било обстоятелства.

— На тая слънчева светлина съм съгласен — отвърна Бейли. — Но снощи мислех, че бурята ще ме довърши и бях сигурен, че ти си в смъртна опасност, Данил. Дори смятах, че и Жискар може донякъде да пострада, ако се опита да ме защити, когато всичко беше против нас. Мелодраматично, признавам, но не бях много на себе си, нали разбирате.

— Разбрахме, сър — намеси се Жискар. — Поради което ни беше толкова трудно да ви оставим, въпреки вашата изрична заповед. Надяваме се, че това не се е превърнало в източник на недоволство за вас в момента.

— Ни най-малко, Жискар.

— Освен това — добави Данил, — знаем, че за вас са се погрижили добре, след като ние ви оставихме.

Едва сега Бейли си спомни събитията от предната нощ.

Гладиа!

Той се огледа силно озадачен. Тя не беше в стаята. Дали не си беше въобразил…

Не, разбира се, че не. Това би било невъзможно.

После изгледа Данил накриво, като че ли го подозираше в задни мисли от сладострастен характер.

Но не, това също би било невъзможно. Един робот, колкото и да беше хуманоиден, не можеше да бъде направен така, че да изпитва сладострастна наслада от косвени намеци.

— Твърде добре се погрижиха — рече Бейли. — Но в момента имам нужда да посетя Личната.

— Тук сме, сър — обясни Жискар, — за да ви напътстваме и да ви помагаме тази сутрин. Мис Гладиа реши, че ще се чувствате по-добре в наше присъствие, отколкото в присъствието на който и да било от нейния персонал. Тя подчерта, че не бива да ви лишаваме от нищо, което би допринесло за вашето удобство.

Бейли подозрително ги изгледа.

— Докъде ви е наредила да стигнете? Вече се чувствам съвсем добре, така че не се налага някой да ме къпе и изсушава. Мога сам да се погрижа за себе си. Надявам се, че тя е наясно с това.

— Няма защо да се притеснявате, колега Илайджа — успокои го Данил с онази тънка усмивка (както се стори на Бейли), която беше характерен признак за дълбока привързаност при човешките същества. — Ние сме тук просто за да се погрижим за вашето удобство. Ако независимо кога, решите, че ще се чувствате най-добре насаме, ние ще ви изчакаме на подобаващо разстояние.

— В такъв случай, Данил, всичко е наред. — Бейли се измъкна от леглото. Зарадва се като видя, че се държи съвсем стабилно на краката си. Почивката през нощта и специалните процедури (каквито и да бяха те) непосредствено след като го доведоха тук, бяха постигнали чудеса. А също и Гладиа.

Все още гол и дотолкова мокър след душа, че да се чувства напълно освежен, Бейли огледа критично резултатите, след като вчеса косата си. Щеше да е съвсем естествено да закуси с Гладиа, но той не беше сигурен как щяха да го посрещнат. Може би щеше да бъде най-добре, ако се държи така, сякаш нищо не се беше случило, а после щеше да прецени нещата по нейното отношение. Помисли си, неясно защо, че щеше да му е от полза, ако изглежда прилично добре на външен вид — ако това беше в границите на възможното. Той направи гримаса на отвращение при вида на своето отражение в огледалото.

— Данил! — извика той.

— Да, колега Илайджа.

Бейли продължи да говори, докато търкаше зъбите си с паста:

— Май са нови тези дрехи, дето ги носиш.

— Не са мои, колега Илайджа. Били са на приятеля Джендър.

Веждите на Бейли подскочиха.