Айзък Азимов - Роботите на зората

Държеше я отново в ръце, както преди… Но тя нямаше блуза… и кожата й беше топла и мека… ръцете му се плъзнаха бавно надолу по нейните рамена и по скритите очертания на ребрата й…

В това имаше нещо прекалено реално. Всичките му сетива се бяха напрегнали. Той долавяше дъха на нейната коса, а устните му вкусваха слабо, съвсем слабо солената й кожа. Те двамата като че ли не бяха вече изправени. Дали не си бяха легнали или може би лежаха още от самото начало? И какво беше станало с осветлението?

Бейли усети дюшека под себе си, одеалото отгоре… тъмнина… но тя все още беше в ръцете му и нейното тяло беше съвсем голо.

Шокът го накара да се събуди.

— Гладиа?

Възходяща интонация… не беше за вярване…

— Шшт, Илайджа. — Тя опря нежно пръстите на едната си ръка върху неговите устни. — Не казвай нищо.

Със същия успех можеше да му каже да спре ударите на сърцето си.

— Какво правиш ?

— Не знаеш ли какво правя? При теб съм в леглото.

— Но защо?

— Защото така искам. — Тялото й се отърка в неговото.

Гладиа прищипа нощницата му в горния край и шевът, на който тя се крепеше, се разпори.

— Не мърдай, Илайджа. Изморен си и не искам да се напрягаш за нищо повече.

Илайджа усети, че го облива топла вълна. Реши да не се съпротивлява на Гладиа.

— Не съм чак толкова уморен, Гладиа — каза той.

— Не — остро отсече тя. — Отпусни се! Искам да се отпуснеш. Не мърдай.

Устата й се прилепи към неговата, сякаш да го накара да млъкне. Бейли се отпусна и през ума му мина мисълта, че всъщност той следваше чужди нареждания, че беше уморен и че по-скоро искаше да му го направят, отколкото той да го прави. После, пламнал от срам, си даде сметка, че всъщност се опитва да намали своята вина. („Нищо не можех да направя“ — чу сам да се оправдава. — „Тя ме накара.“) Йосафате, какъв страхливец беше! Колко непоносимо унизително беше!

Но тези мисли бързо се стопиха. Във въздуха сякаш се носеше тиха музика. В стаята стана по-топло. Одеалото беше изчезнало, нощницата му — също. Бейли почувства как главата му се зарови в люлката на нейните ръце и той се притисна към нещо меко.

По нейното положение той осъзна с неподправена изненада, че мекото нещо беше лявата й гърда, чието зърно сочеше право към устните му.

Тя припяваше леко на музиката — сънливо-жизнерадостна мелодия, която не му беше позната.

Гладиа се поклащаше нежно напред-назад и с върха на пръстите си леко подраскваше брадичката и врата му. Бейли се отпусна доволен, че не трябва да върши нищо, че оставя на нея да подхване и изпълни всяко едно действие. Не се съпротивяваше, когато тя размърда ръцете му и Бейли ги оставяше да си стоят там, където ги сложеше тя.

Не правеше нищо и когато отвръщаше със засилваща се възбуда, която достигна връхната си точка, това беше само защото не можеше да постъпи другояче.

Тя изглеждаше неизтощима и той не искаше да я спира. Освен сладострастието от сексуалното общуване, Бейли изпита отново същото онова чувство за пълен разкош, породено от неговата детинска бездейственост, докато го къпеха.

В крайна сметка, той не можеше повече да издържа, а и тя сякаш не можеше да направи нещо повече. Гладиа легна до него с глава, пъхната между лявото рамо и гърдите му. Лявата й ръка се беше отпуснала върху неговите гърди, пръстите й галеха нежно късите му, извити косъмчета.

На Бейли му се стори, че тя измърмори:

— Благодаря ти… Благодаря ти…

„За какво ли?“ — зачуди се той.

Бейли вече едва усещаше нейното присъствие, след този изцяло безметежен край на тежкия ден, който му подейства също толкова упоително, колкото би го направил и легендарният непентес 8 8 Питие на забравата (гр. митол.). — Б.пр. . Бейли пропадаше, сякаш пръстите му се бяха отпуснали от ръба на скалата на грубата реалност и той потъваше… потъваше… през пухкавите облаци на плътната завеса на съня към бавно люшкащия се океан на сънищата.

И ето че в този момент, онова, което той не беше успял да извика, дойде само. За трети път завесата се повдигна и всички събития, откакто беше напуснал Земята, изплуваха пред него с болезнена яркост. Отново всичко му стана ясно. Той се помъчи да заговори, да чуе думите, които очакваше да чуе, да ги задържи и да ги направи част от своите мисловни процеси, но макар и да се вкопчваше в тях с всяка нишка на съзнанието си, те му се изплъзнаха и повече не се върнаха.

Неговият втори ден на Аврора завърши много подобно на първия — поне в това отношение.