Айзък Азимов - Роботите на зората

Бейли усети, че обувките му сочат нагоре по малко притеснителен начин и изпита смътното чувство, че изкачването по тази прекалено стръмна рампа ще бъде уморително и ще му се наложи да се наведе напред, за да избегне нелепото си подхлъзване. Или токовете на обувките му, или повърхността на рампата — или и двете — трябваше да са набраздени. В действителност, нито едно от двете не беше грапаво.

— Мистър Бейли — каза чуждият робот, сякаш го предупреждаваше за нещо. Ръката му видимо стисна парапета, за който се държеше.

В този момент, напряко по протежението на рампата се появиха нарези, които обособиха отделни парчета. Парчетата се плъзнаха две по две едно към друго и оформиха стъпала. Веднага след това цялата рампа започна да се придвижва нагоре. Тя направи пълен завой, като мина през тавана, където част от него се беше отворила. Когато рампата спря, те се озоваха (вероятно) на втория етаж. Стъпалата изчезнаха и четиримата слязоха от рампата.

Бейли погледна назад с любопитство.

— Предполагам, че това нещо обслужва и онези, които искат да слязат, но ако в даден момент се случи да има повече желаещи за качване, отколкото за слизане? Тогава рампата сигурно ще остане да стърчи на половин километър в небето — или в земята, в обратния случай.

— Това е спиралата за нагоре — тихо му обясни Данил. — Отделно има и за надолу.

— Но и тази трябва да стигне до долу, нали?

— В горния си край — или в долния — в зависимост за коя от двете става дума, колега Илайджа, спиралата се свива, и по времето, когато не я използват, се развива, така да се каже. Тази спирала в момента слиза.

Бейли погледна назад. Гладката повърхност може и да се плъзгаше надолу, но той не виждаше никакви признаци на движение по нея — нито някакви неравномерности, нито каквото и да било друго.

— Ами ако някой поиска да я използва в момента, когато тя се е издигнала до своята най-висока точка?

— Тогава ще се наложи да почака, докато спиралата се развие, което отнема по-малко от минута. Има и обикновено стълбище, колега Илайджа. Болшинството аврорианци не се колебаят да го използват. Роботите използват почти винаги спиралата. Тъй като вие сте външен посетител, на вас ви е оказана честта да използвате спиралата.

Те вървяха отново по някакъв коридор към една врата, обкичена с повече орнаменти от останалите.

— Значи ми оказват почести — мърмореше Бейли. — Това е обнадеждаващо.

Появата на един аврорианец на прага на вратата представляваше по всяка вероятност още един обнадеждаващ знак. Беше висок — поне осем сантиметра по-висок от Данил, който пък беше около пет сантиметра по-висок от Бейли. Мъжът на вратата беше освен това широкоплещест, с набито телосложение, кръгло лице, с нос като луковица, къдрава тъмна коса, мургав и с усмивка на лицето.

Беше от онези усмивки, които си личаха от далече. Широка и привидно естествена, тя откриваше издадени напред зъби, които бяха бели и правилно оформени.

— А, това е мистър Бейли — каза той, — прочутият следовател от Земята, който е дошъл на нашата малка планетаза да докаже, че аз съм един отвратителен негодник. Заповядайте, заповядайте. Добре сте дошъл. Съжалявам, ако моят кадърен секретар, роботик Малуун Чичиз, ви е оставил с впечатлението, че съм зает, но той е предпазливо момче и е далеч по-загрижен за моето свободно време, отколкото аз самият.

Той отстъпи на една страна, когато Бейли влезе и го потупа леко по рамото с ръка. Изглеждаше дружелюбен жест, с какъвто Бейли досега не се беше сблъсквал на Аврора.

Предпазливо (дали не си въобразяваше прекалено много?), той попита:

— Предполагам, че вие сте Главният роботик Келдън Амадиро?

— Точно така. Точно така. Човекът, който има намерение да унищожи д-р Хан Фастълф като политическа фигура на тази планета — но това, както се надявам да успея да ви убедя, не означава, че съм негодник. В края на краищата аз не се опитвам да докажа, че негодникът е Фастълф, дори само заради тъпашкия вандализъм, който е проявил спрямо плода на собственото си творение — бедния Джендър. Да приемем само, че ще покажа, че Фастълф… греши.

Амадиро направи бегло движение с ръка и роботът, който ги беше довел, пристъпи в една от нишите.

Когато вратата се затвори, Амадиро жизнерадостно покани с жест Бейли да седне в едно тапицирано кресло и със завидна пестеливост указа с другата си ръка нишите за Данил и Жискар.

Бейли забеляза, че за миг Амадиро впери жаден поглед в Данил и че в този миг неговата усмивка изчезна и лицето му придоби почти хищническо изражение. То бързо се стопи и усмивката зае отново своето място. Бейли остана да се чуди дали тази моментна промяна в Амадиро не беше просто игра на въображението.