Айзък Азимов - Роботите на зората

Във всеки случай, стори му се, че не долавя никаква заплаха в гласа, който дочу. Не му изглеждаше злонамерен. Пък и беше възможно Бейли просто да се чувства сигурен — и вътрешно той действително имаше пълната увереност, — че ако не Жискар, то поне Данил не би допуснал да влезе човек, който представлява заплаха.

Бейли се притесняваше единствено от самото чуждо присъствие. През целия му живот никога не го бяха доближавали — камо ли заговаряли — в Личната. На Земята това представляваше едно от най-ревностно спазваните табута, а на Солария (както и на Аврора, до този момент) Бейли беше използвал само едноместни Лични.

Гласът заговори отново. Нетърпеливо.

— Хайде! Трябва да сте Илайджа Бейли.

Бейли бавно се обърна. Беше средно висок мъж, облечен изискано в добре ушити дрехи в различни нюанси на синьото. Имаше светла коса и кожа и малки мустаци, с един нюанс по-тъмни от косата на главата. Бейли се хвана, че е втренчил очарован поглед в малката ивица косми над горната устна. За първи път виждаше космолит с мустаци.

— Аз съм Илайджа Бейли — каза той (и се почувства засрамен, че говори в Личната). Гласът му прозвуча като дрезгав и неубедителен шепот дори в неговите собствени уши.

Космолитът определено го намери за неубедителен. Той прибави, като присви очи и се вгледа в Бейли:

— Роботите отвън ми казаха, че Илайджа Бейли е тук, но вие изобщо не изглеждате така, както в хипервълновото предаване. Изобщо.

„Тъпата драматизация!“ — помисли си Бейли вбесено. Всеки, когото срещнеше, до края на света, щеше да е предварително отровен от онази невъзможна постановка. Никой нямаше да гледа на него като на едно обикновено човешко същество, което си има свои слабости. А когато ги откриеха, щяха с разочарование да го смятат за глупак.

Бейли намръщено се обърна към мивката и запръска с водата, после тръсна неопределено ръце във въздуха, докато се чудеше къде ли може да са скрили автомата за сушене с горещ въздух. Космолитът натисна някакво копче и сякаш от нищото в ръката му се появи малък тампон абсорбент.

— Благодаря — каза Бейли и го пое. — Не бях аз в хипервълновото шоу. Беше актьор.

— Знам, но можеха да изберат някой, който да прилича повече на вас, нали? — За космолита това сякаш беше източник на обида. — Искам да поговоря с вас.

— Как ви пуснаха моите роботи?

Очевидно това представляваше друг източник на обида.

— За малко да не ме пуснат — отвърна космолитът. — Опитаха се да ме спрат, а аз имах само един робот с мен. Наложи се да се престоря, че трябва да влезна по спешни причини, а те ме обискираха. Направо ме опипаха с ръце, за да се убедят, че не нося нещо опасно. Щях да подам жалба срещу вас — ако не бяхте землянин. Не може да давате на роботите такива нареждания, които притесняват човешките същества.

— Съжалявам — сковано се извини Бейли, — но не аз съм им дал такива нареждания. Какво мога да направя за вас?

— Искам да поговоря с вас.

— Вие говорите с мен. Кой сте вие?

Другият изглежда се разколеба, после отвърна:

— Гремионис.

— Сантирикс Гремионис?

— Точно така.

— Защо искате да говорите с мен?

Известно време Гремионис гледаше Бейли с явно притеснение. После зафъфли:

— Ами, докато съм тук… ако нямате нищо против… бих могъл… — и той се отправи към редичката с писоарите.

Ужасен и със сетни сили преди да му се повдигне, Бейли осъзна какво се канеше да прави Гремионис. Той припряно се обърна и изтърси:

— Ще ви чакам отвън.

— Не, не, не си отивайте — отчаяно нададе писък Гремионис. — Няма да ми отнеме и секунда време. Моля ви!

Само защото самият Бейли искаше също толкова отчаяно да говори с Гремионис, той остана и реши да не прави нищо, с което да обиди човека и да го накара да стане несловоохотлив; иначе не би отстъпил пред неговата молба.

Бейли остана обърнат с гръб и рефлекторно присви ужасено очи. Отпусна се едва когато Гремионис застана пред него, бършейки на свой ред ръце с пухкавия тампон.

— Защо искате да говорите с мен? — попита отново Бейли.

— Гладиа — жената от Солария… — Гремионис замълча нерешително.

— Познавам Гладиа — студено отбеляза Бейли.

— Гладиа ме видя — тримерно, нали разбирате — и ми каза, че сте питали за мен. И ме попита, дали по някакъв начин не съм се отнасял зле с робота, който тя притежаваше — един робот, който прилича на човек, като един от вашите навън…

— Е, не е ли така, мистър Гремионис?

— Не! Дори не знаех, че тя притежава такъв робот, докато… Вие ли й казахте това?