Айзък Азимов - Роботите на зората

— Но това няма нищо общо с разследването. Точно това се опитвам да ви кажа.

— Сам ще преценя — твърдо каза Бейли и закрачи към вратата.

Гремионис се поколеба, но после го последва.

Данил и Жискар чакаха — безстрастни, с безизразни лица, търпеливи. Бейли си помисли, че по лицето на Данил се долавя някаква следа от загриженост. От друга страна, много вероятно беше нечовешки човешките черти на робота просто да го подвеждат и само така да му се струва. Жискар, който приличаше по-малко на човек, имаше, разбира се, непроницаем вид дори и за най-запаления познавач на душевните състояния.

Чакаше и още един, трети робот — вероятно този на Гремионис. На външен вид изглеждаше по-прост даже и от Жискар и правеше впечатление на износен и овехтял. Очевидно Гремионис не беше от най-заможните.

— Радвам се, че сте добре, колега Илайджа — посрещна го Данил — с топлото чувство на облекчение, както Бейли веднага побърза да определи.

— Съвсем добре. Любопитно ми е, обаче, едно нещо. Ако ме бяхте чули да викам тревожно отвътре, щяхте ли да влезете?

— Моментално, сър — отвърна Жискар.

— Въпреки, че са ви програмирали да не влизате в Личните?

— Необходимостта да се защити едно човешко същество — вас, в частност — би имала приоритет, сър.

— Така е, колега Илайджа — съгласи се Данил.

— Драго ми е ла го чуя — рече Бейли. — Този човек е Сантирикс Гремионис. Мистър Гремионис, това са Данил и Жискар.

Двата робота тържествено сведоха глави. Гремионис просто ги погледна и вдигна ръка с безразличие. Не направи никакъв опит да представи своя робот.

Бейли се огледа. Беше притъмняло, вятърът се усилваше, въздухът ставаше по-студен и слънцето беше изчезнало зад облаците. Мракът наоколо не засенчи радостта на Бейли, че се е отървал от Личната. Фактът, че в действителност изпитва задоволство от това, че се намира на открито, го въодушевяваше неимоверно. Знаеше, че случаят е по-особен, но това беше началото и той не можеше да не го смята за триумф.

Бейли тъкмо се канеше да се обърне към Гремионис, за да продължат своя разговор, когато с крайчеца на окото си долови движение. Напряко през тревата вървеше жена с придружаващия я робот. Тя идваше към тях, но въобще не им обръщаше внимание. Очевидно се беше запътила към Личната.

Бейли протегна ръка по посока на жената, сякаш се опитваше да я спре, макар все още да ги деляха около тридесет метра, и замърмори:

— Не знае ли, че това е мъжката Лична?

— Какво? — попита Гремионис.

Жената се приближаваше, а Бейли продължаваше да я наблюдава с напълно озадачен вид. Най-накрая, роботът на жената отстъпи встрани и жената влезе в зданието.

Бейли безпомощно извика:

— Но тя не може да влиза там!

Гремионис възрази:

— Защо не? Това е обществена Лична.

— Но е за мъже.

— За хора е — поправи го Гремионис. Изглеждаше съвсем смутен.

— И от двата пола ли? Не може да имате това предвид.

— За всяко човешко същество. Разбира се, че това имам предвид! Какво друго очаквате? Не ви разбирам.

Бейли се обърна настрани. Само допреди няколко минути беше смятал, че да разговаряш в Личната е връхна проява на лош вкус, че това спада към категорията „Така не се прави“.

Ако искаше да се сети за нещо още по-ужасно, никога нямаше и през ум да му мине възможността да срещне жена в Личната. Според земните порядки, той беше длъжен да игнорира присъствието на други хора в огромните обществени Лични на тази планета, но нямаше такива порядки, които да му попречат да разбере, че човекът, минаващ покрай него, не е мъж, а жена.

Ами ако докато той беше вътре, някоя жена беше влязла — ей така, небрежно и равнодушно, — както тази току-що го беше направила? Или, още по-лошо, ако той беше влязал в Личната и беше заварил там някоя жена?

Не можеше да прецени, как би реагирал. Никога не беше допускал, камо ли да се беше сблъсквал с подобна ситуация, но дори само и мисълта за това му се струваше направо непоносима.

А във филмокнигите и по този въпрос не се споменаваше нищо.

Изгледал беше тези филми, за да може да започне своето разследване без да тъне в пълно невежество по отношение на аврорианския начин на живот — а те го оставиха в пълно неведение именно по най-важните въпроси.

Тогава как щеше да се справи с тройния възел на загадката около смъртта на Джендър, когато при всяка своя стъпка затъваше в своята неосведоменост?

Минути по-рано беше изпитал триумфа от своето дребно завоевание над ужасите на откритото пространство, а ето че сега го обземаше чувството, че е невеж по отношение на всичко, невеж дори по отношение на естеството на своето невежество.