Айзък Азимов - Роботите на зората

Ако пък ставаше дума само за мен, вероятно пак щях да се откажа. Провалът би навредил на моята репутация, но кой може да построи тухлена къща без тухли? Щях да се върна на Земята донякъде опозорен, щях да заживея нещастен живот без привилегии, но всеки землянин, бил той мъж или жена, е изправен пред подобна възможност. И по-достойни от мен мъже е трябвало несправедливо да се сблъскат с това.

Става дума, обаче, за Земята. Ако се проваля, тогава заедно с тъжната загуба за д-р Фастълф и за мен самия, ще се сложи край и на всякаква надежда земляните да се измъкнат от Земята към Галактиката. Заради това не бива да се провалям и трябва някак си да продължа, докато все още не са ме изхвърлили физически от тази планета.

Последните му думи бяха произнесени почти шепнешком. Бейли изведнъж се озърна и раздразнено извика:

— Защо все още не сме тръгнали, Жискар? Да не би да караш кола само когато ти се прииска?

— Моите уважения, сър — отвърна Жискар, — но не сте ми казали къде отиваме.

— Наистина!… Извинявай, Жискар. Първо, откарай ме до най-близката обществена Лична, за която спомена д-р Василия. Вие двамата може да сте имунизирани срещу такива работи, но моят мехур трябва да се изпразни. След това, намери някъде наблизо място, където ще мога да хапна. Стомахът ми има нужда от напълване. А след това…

— Да, колега Илайджа? — обади се Данил.

— Да ти кажа право, Данил, не знам. Както и да е, след като се погрижа за тези чисто физически нужди, ще измисля нещо.

И Бейли горещо желаеше да си вярва.

Аеропланът не се носи дълго над земята. Той спря с леко поклащане и Бейли усети познатото странно стягане в стомаха си. Тази лека нестабилност му напомняше, че се намира в превозно средство и неговото чувство за сигурност между стените и роботите го напусна. През стъклото отпред (отзад също, ако можеше да извие врата си, за да го види) се ширеше във всички посоки бялото небе и зеленината на листата — и всичко това представляваше откритото пространство, тоест нищото. Бейли мъчително преглътна.

Спряха до една ниска сграда.

— Това ли е обществената Лична? — попита Бейли.

— Тази е най-близката от всички на територията на Института, колега Илайджа — отвърна Данил.

— Бързо я намерихте. Тези сгради също ли фигурират на картата, която са ви вкарали в паметта?

— Да, колега Илайджа.

— Тази заета ли е в момента?

— Може би, колега Илайджа, но може да бъде използвана от трима или четирима души едновременно.

— Има ли място за мен?

— Твърде вероятно е, колега Илайджа.

— Добре, тогава, пуснете ме да изляза. Ще отида там и ще проверя…

Роботите не помръдваха.

— Сър, ние не можем да влезем с вас — отбеляза Жискар.

— Да, знам това, Жискар.

— Няма да можем да ви охраняваме както трябва, сър.

Бейли се намръщи. По-несъвършеният робот щеше да е разбира се, и по-неотстъпчив. Изведнъж Бейли си даде сметка, че те като нищо можеха да не му позволят да изчезне от техния поглед, а следователно и да посети Личната. Той придаде на гласа си категоричност и реши да се обърне към Данил, който се очакваше да е по-съпричастен към човешките нужди.

— Нищо не мога да направя по въпроса, Жискар. Данил, нямам избор. Пуснете ме да изляза.

Жискар погледна към Бейли без да помръдне и в един ужасен миг Бейли си помисли, че роботът ще му предложи да се облекчи на полето отвън — на открито, като животно.

Моментът отмина.

— Мисля, че не трябва да пречим на колегата Илайджа в това отношение — каза Данил.

— Ако можете да изчакате малко, сър, първо ще огледам сградата — отвърна Жискар.

Бейли направи гримаса. Жискар бавно се запъти към зданието, докато старателно го оглеждаше. Бейли можеше да се обзаложи, че щом Жискар се скрие от поглед, неговото собствено усещане за неотложност щеше се засили.

Той опита да се разсее, като загледа пейзажа навън. След известно вглеждане откри, че тук-там в небето се точат тънки жички — като малки, тъмни косъмчета на фона на бялото небе. В началото не ги забеляза. Първото нещо, което видя, беше един овален предмет, който се плъзгаше зад облаците. Разбра, че това е някакъв вид превозно средство, което не се носеше просто така, а от него се проточваше хоризонтално дълга жица. Погледът му проследи напред-назад тази дълга жица и забеляза други такива като нея. После видя и друго превозно средство малко по-надалече — и още едно, още по-нататък. Най-отдалеченото от трите изглеждаше като безформено петно, което Бейли успя да разгадае какво представлява само защото беше видял вече по-близките.