Джордж Мартин - Планетата на ветровете

Двама бранници пристъпиха неохотно напред.

— Не ме докосвайте! — извика неочаквано Сан. — Аз съм летец, дявол да ви вземе!

Те отстъпиха и погледнаха колебливо Управителя. Той пак размаха ножа.

— Хванете го и…

Така и не можа да завърши. Вратата на залата се разтвори с трясък и вътре нахлуха неколцина бранници — влачеха Кол. Блъснаха го към трона на Управителя и Кол се препъна и падна на колене. Лицето му бе подуто, под очите му имаше кръгове.

— Кол! — извика уплашено Марис.

Кол се усмихна болезнено.

— Аз съм виновен, сестрице. Спокойно, нищо ми няма.

Еван отиде до него да го прегледа.

— Не съм нареждал да го бият — промърмори Управителят.

— Нали казахте, че не бива да пее — оправда се един от бранниците. — Но той не искаше да спре.

— Нищо сериозно — каза Еван.

Марис въздъхна облекчено.

— Уморена съм вече — каза тя, втренчила поглед в Управителя. — Изслушай ме, ако искаш да чуеш условията ми.

— Условия ли? — подскочи той. — Аз съм Управителят на Тайос, а ти си никоя, не разбираш ли? Не можеш да ми поставяш условия.

— Мога и ще го направя. А ти по-добре ме изслушай. Инак няма да си единственият, който ще пострада. Не зная дали си даваш сметка в какво положение си. Из целия остров се пеят песните на Кол, други певци ги разнасят по света. Скоро всички ще научат как си убил Тия.

— Тя беше предателка!

— Летецът не е поданик и не може да бъде предател. Тия излъга, за да спре една безсмислена война. Да, постъпката й не беше правилна. Но трябва да си пълен глупак, за да не оценяваш силата на певците. Ще станеш най-мразеният човек на света.

— Млъкни! — викна Управителят.

— Твоите поданици никога не са те обичали — продължи невъзмутимо Марис. — Истината е, че ги е страх. Плашат ги черните летци, арестуването на певците, обесеният летец, замрялата търговия, войната, дори дезертиращите бранници. И ти си причината за всичко това. Рано или късно ще решат да се отърват от теб. Вече знаят, че нищо друго няма да прогони черните летци. Какви ли истории не се разправят. Че Тайос е прокълнат, че духът на Тия се е заселил в крепостта, че Управителят си е изгубил ума. Ще те изолират, както са направили с Управителя на Кенехът. Но народът няма да носи дълго това бреме. Решението им е известно. Ще се вдигнат на бунт — искрицата ще са певците, а черните летци ще раздухат огъня, в който накрая ще изгориш.

Управителят неочаквано се засмя със злобна, дори страшна усмивка.

— Не! Като те убия, всичко това ще свърши.

Тя му отвърна с усмивка.

— Еван е лечител. На Тайос стотици му дължат живота си. Кол е един от най-прочутите певци на Пристана на ветровете, познат и обичан на стотици острови. А аз съм Марис от Малък Кехлибарен, момичето от песните, онова същото, което промени света. За хората, които не ме познават, съм легенда, героиня. Ще убиеш и трима ни? Чудесно. Черните летци ще разнесат вестта, а певците ще напишат нови песни. И колко още ще управляваш след това? Следващият Съвет на летците няма да е разединен — Тайос ще последва съдбата на Кенехът, ще се превърне в безжизнен остров.

— Лъжеш — викна Управителят и стисна ножа.

— Никой не иска да стори зло на твоя народ — продължи Марис. — Тия е мъртва и няма сила на този свят, която да я върне. Но ако не приемеш условията ми, всичко, за което те предупреждавах, ще ти се стовари на главата. Първо: трябва да предадеш тялото на Тия, за да бъде превозена по море и после хвърлена отвисоко — какъвто е обичаят на летците. Второ: ще сключиш мир, както искаше тя, и ще се откажеш от всички претенции към мината, заради които избухна конфликтът с Трейн. Трето: всяка година ще изпращаш по едно дете от бедно семейство да се учи във „Въздушния дом“. Тия би одобрила тази идея. И последно… — Марис спря, забелязала бурята в очите на Управителя, но продължи още по-храбро: — Ще се откажеш от поста и със семейството си ще се преселиш на друг остров, където не те познават и където ще можеш да доживееш оставащите ти дни в мир и покой.

Управителят плъзгаше пръст по острието на ножа. Беше се порязал, но не обръщаше внимание на кръвта, която капеше върху ризата му. Устата му се беше изкривила в злобна гримаса. Марис се чувстваше отпаднала и уморена. Беше направила каквото може. Сега й оставаше да чака.

Еван я прегърна. С крайчеца на окото си тя забеляза, че Кол се усмихва, и изведнъж силите й се възвърнаха. Каквото и да последваше, тя се бе справила чудесно. Чувстваше се, сякаш току-що се е завърнала от много дълъг полет: тялото я болеше, кожата й бе плувнала в пот, но още си спомняше небето и силата на вятъра и това я изпълваше с удовлетворение.