Джордж Мартин - Планетата на ветровете

— Не искам да умра — произнесе тя едва чуто. След това се приближи към Еван и го хвана за раменете. — Погледни ме. Обичам те и искам да ми повярваш. Отивам в крепостта на Управителя, защото няма какво друго да направя. Трябва да се опитам да спася брат си и същевременно да убедя Управителя, че с летците шега не бива. Признавам, планът ми беше да го притисна, докато направи нещо глупаво. Давам си сметка, че тази игра е много опасна. Зная, че мога да умра, и че същото може да сполети и други мои приятели. Но въобще не съм мислила да умра благородно. Еван, аз искам да живея. И те обичам. Моля те, не се съмнявай в думите ми. Имам нужда от вярата ти. Винаги съм разчитала на твоята подкрепа. Зная, че Управителят може да ме убие, но се налага да поема този риск. Това е единственият начин. Заради Кол и Бари, заради Тия и летците — и заради мен. Защото трябва да разбера — наистина трябва — дали още ме бива за нещо. Че не съм оцеляла напразно. Разбираш ли ме?

Той я погледна замислено, после кимна.

— Да. Разбирам те. И ти вярвам.

Марис се обърна.

— С’Рела?

— Марис, страх ме е за теб — рече С’Рела. Беше се просълзила. — Но мисля, че си права. Трябва да отидеш. Моля се да успееш — заради нас всичките. Не желая да побеждаваме, ако затова ни е нужна смъртта ти.

— И още нещо — каза Еван. — Да?

— Ще дойда с теб.

И двамата носеха черни дрехи.

След петнайсетина минути ги посрещна една от приятелките на Еван — малко момиченце, което им каза, че откъм Тоси се задават бранници.

После срещнаха отряда. Войниците, въоръжени с тежки сопи и лъкове, изглеждаха уморени. Не бяха изненадани, когато ги видяха. Отнесоха се към тях с нужното уважение и им казаха, че им е наредено да ги отведат до крепостта.

— Чудесно — каза Марис и продължи напред.

Около час преди да стигнат долината Марис за първи път видя черните летци.

Отдалече приличаха на насекоми — черни точки, които се рееха в небето. След това вече не можеше да ги изгуби от погледа си — веднага щом едни от тях изчезваха, се появяваха други. Всичко това наподобяваше на някаква безкрайна небесна процесия — Марис знаеше, че въздушната колона се простира чак до Порт Тайос и отвъд него до залива, където извива, за да поеме обратно към крепостта.

— Виж — прошепна тя на Еван и вдигна ръка.

Той погледна и се усмихна. По някакъв неуловим начин присъствието на летците в небето накара Марис да се почувства по-уверена и силна. Скоро точките в небето придобиха очертания и тя вече различаваше сребристите им криле и черните дрехи.

Когато излязоха на широкия път за Порт Тайос, посоката им се изравни с тази на черните летци и сега вече те се носеха директно над тях. Марис ги виждаше съвсем ясно — неколцина се придържаха към по-голяма височина, където вятърът бе силен, но останалите летяха почти над върховете на дърветата. От време на време поредният летец ги застигаше и ги подминаваше, като хвърляте издължена, безшумна сянка върху пътя.

Марис забеляза, че бранниците не смеят да гледат към летците. Един от тях дори потреперваше всеки път, когато на пътя лягаше поредната черна сянка.

Малко преди залез изкачиха последните хълмове и стигна един укрепен пост. Преминаха го, без да спират, и се спуснаха в долината, която се разстла пред тях като на длан.

Марис неволно възкликна и Еван стисна ръката й.

Светът в краката им изглеждаше потопен в кръв, а крепостта стърчеше като грамадно, зловещо чудовище, създадено от сенки и непроницаемо черно. Трепкащите пламъчета на факлите сякаш пращаха мъчителни конвулсии и гърчове по стените, като че ли чудовището се тресеше от ужас.

А над него се рееха летците.

Пространството над долината гъмжеше от летци — Марис преброи десетки и се отказа. Нагорещените скали пращаха нагоре мощни възходящи струи и летците се възползваха умело от тях и описваха грациозни спирали в небето. Въртяха се в широки кръгове, подобно на гигантски хищни птици, нетърпеливи да присъстват на последния дъх на чудовището. Мрачна и мълчалива сцена.

— Нищо чудно, че толкова го е страх — каза Марис.

— Забранено ни е да спираме — рече младият десетник, началникът на охраната.

Марис обаче спря и погледна долината, над която се носеха безмълвните скърбящи летци, и крепостта, в която се спотайваше Управителят на Тайос, който се боеше да гледа небето.

— Смятам да обеся и трима ви — заяви Управителят. Той седеше на масивния дървен трон в залата за приеми и опипваше бронзовия нож, положен на коляното му. Носеше бяла копринена риза, върху която лъщеше сребърна верига с герб, но лицето му беше бледо и измъчено.