Джордж Мартин - Планетата на ветровете

Залата беше пълна с войници: стояха мълчаливи и безстрастни, в редици покрай стените. Прозорци нямаше. Може би по тази причина я бе избрал и Управителят. Отвън черните летци вероятно бяха като тъмни сенки, закриващи звездите.

— Искам Кол да бъде освободен — каза Марис. Мъчеше се да прикрие напрежението в гласа си.

Управителят се намръщи, махна с ножа и нареди:

— Доведете певеца. — После продължи: — Брат ти ми създаде сериозни проблеми. Песните му са изменнически. Не виждам защо трябва да го освобождавам.

— Защото такава беше уговорката — каза Марис. — Аз се предадох доброволно, за да бъде освободен Кол.

Долната устна на Управителя потрепна нервно.

— Не си въобразявай, че ще ми казваш какво да правя. Защо смяташ, че можеш да ми диктуваш условията? Между нас не може да има сделка. Тук аз съм Управителят. Аз съм Тайос. Ти и брат ти сте мои затворници.

— С’Рела ми предаде обещанието ти — отвърна Марис. — Ако го нарушиш, тя ще научи и ще разкаже на всички, че Управителят не си държи на думата. Как след това ще управляваш?

Той присви очи.

— О, така ли било? — Устните му се изкривиха в усмивка. — Само че не съм обещал да освободя братчето ти цяло-целеничко, нали? Питам се, как ще пее, ако накарам да му изтръгнат езика и да му отсекат пръстите на дясната ръка?

Марис почувства, че й се завива свят, сякаш бе на ръба на пропаст. След това усети ръката на Еван и тя сякаш й даде нови сили.

— Няма да посмееш — рече тя. — Дори верните ти войници ще се ужасят от подобна жестокост, а летците ще разнесат вестта за нея по целия свят. И тогава всичките ти ножове няма да са достатъчни, за да те защитят.

— Всъщност смятам да пусна брат ти — каза Управителят високо. — Но не защото се боя от напразните ти заплахи, а понеже съм милостив. Но нито той, нито някой от останалите задържани певци ще има право отново да пее на Тайос. Ще ги отпратим с кораб, но преди това ще обещаят никога вече да не се връщат.

— А ние?

Управителят се засмя и прокара палец по острието на ножа.

— Лечителят е безобиден. Той може да си върви. — Той се поизправи и посочи Марис с ножа. — Що се отнася до теб, безкрила, също ще проявя милост. Свободна си.

— Но има цена, нали?

— Искам черните летци да се махнат от небето — каза Управителят.

— Не — поклати глава Марис.

— Не?! — почти изпищя той и заби ножа в страничната облегалка на трона. — Къде се намираш ти? Омръзна ми да търпя наглото ти поведение! Как смееш да ми отказваш? Мога да заповядам да те обесят още призори.

— Няма да ни обесиш — отвърна Марис.

Устните му отново се сгърчиха.

— Така ли? Продължавай. Искам да чуя какво още ще направя.

— Сигурно ще ти е приятно да го направиш — изрече Марис, — но не ти стиска. Страх те е от черните летци.

— Вече обесих един летец — засмя се той. — Мога да обеся и други. Твоите черни летци не ме плашат.

— Тъй ли? Тогава защо си се затворил в крепостта и не си подаваш носа навън?

— Летците са се заклели да не носят оръжие. Какво могат да ми направят? Нека си летят, колкото искат.

— Вярно е, че от столетия нито един летец не се е издигал в небето с оръжие — бавно каза Марис. — Така повелява традицията. Същата тази традиция повеляваше летците да пренасят съобщенията, без дори да вникват в смисъла им. Но Тия си позволи да я наруши. Заради това ти я уби, макар друга традиция да забранява на Управителите да съдят летците.

— Тя беше предателка — заяви Управителят. — Предателите заслужават смърт независимо дали са летци, или не.

Марис повдигна рамене.

— Точно това казвам и аз. В наши дни човек не бива да се уповава прекалено на традицията. Мислиш, че си в безопасност, защото летците не носят оръжие? — Тя го изгледа хладно. — Но всеки от тях, който идва със съобщение, ще бъде облечен в черно и ще носи мъката в сърцето си. И тогава ще започнеш да се питаш — дали няма да е този, или този, или този? Дали няма да се появи нова Тия, Марис или Вал Еднокрилия? Дали няма да зачеркне с кръв тази древна традиция?

— Това никога няма да се случи — отвърна пискливо Управителят.

— Да, немислимо е — съгласи се Марис. — Също колкото бе немислимо онова, което направи с Тия. Обеси ме и ще стане — рано или късно.

— Беся, когото аз реша. А войниците ми ще ме опазят.

— Могат ли да спрат стрела, пусната отгоре? Ще заковеш ли всичките си прозорци? Ще престанеш ли да се срещаш с летци?

— Позволяваш си да ме заплашваш!? — кресна разгневено Управителят.

— Само те предупреждавам. Може да не ти се случи нищо, но няма как да си сигурен, нали? А черните летци ще те преследват до края на дните ти, сякаш над теб е увиснал духът на Тия. Всеки път, когато вдигнеш взор към небето, ще ги виждаш. Няма да смееш да се приближаваш до прозорците. Летците ще кръжат над крепостта ти като мухи около труп. Ще ги видиш дори когато си на смъртно легло. Домът ти ще се превърне в затвор, но дори вътре в него не ще се чувстваш в безопасност. Летците могат да преодоляват и най-високите стени, а като си свалят крилете, изглеждат като обикновени хора.