Джордж Мартин - Планетата на ветровете

— Дор, винаги съм те смятала за най-близкия си приятел, дори когато стояхме на различни позиции. Но сега не те моля, защото сме били приятели. Има по-важни неща от нашето приятелство. Сигурна съм, че ти също би искал разцеплението между летците и еднокрилите да бъде преодоляно.

— Кажи ми тогава цялата истина. Кажи, какво искаш от мен?

— Искам да се присъединиш към черните летци, за да покажеш, че еднокрилите не са сами в това дело. Искам да събереш летците и еднокрилите, та светът да види, че все още могат да действат заедно.

— Нима вярваш, че двамата с Вал Еднокрилия ще летим рамо до рамо и ще забравим противоречията си?

Марис се усмихна печално.

— Някога, преди много години, бях толкова наивна, че го вярвах. Но вече не съм. Но все пак се надявам, ако не друго, поне да покажете, че можете да действате заедно.

— Как? По какъв друг начин, освен с тази странна скърбяща церемония?

— Черните летци не носят оръжие, не отправят заплахи, не кацат на Тайос. Те само дават воля на скръбта си, нищо повече. Присъствието им обаче страшно изнервя Управителя. Той не може да разбере какво става. Толкова се е изплашил, че нареди на войската да се прибере от Трейн — ето как черните летци постигнаха онова, за което се бореше Тия. Те сложиха край на войната.

— Но след време Управителят ще преодолее страховете си. Черните летци няма да кръжат над Тайос вечно.

— Тукашният Управител е невъздържан, агресивен и страхлив човек. Склонният към насилие винаги подозира и другите в подобни намерения. Само че той не е свикнал да изчаква другите да действат първи. Мисля, че рано или късно ще предприеме нещо. И така ще даде на летците повод да се намесят.

Дорел се намръщи.

— И по какъв начин? Като ни посрещнат със залп от стрели и свалят половината от нас?

— Нас?

Без да иска, Дорел се усмихна.

— Може да е опасно, Марис. Ако се опитаме да ги провокираме…

Усмивката му стопли сърцето й.

— Черните летци не правят нищо лошо — те само се реят в небето. Ако в Порт Тайос хората се плашат от сенките им, това е проблем на Управителя и неговите подчинени.

— Ами певците и лечителите. Всички знаем какви размирници са те. Добре, Марис, ще направя това, което искаш. Ще стане хубава история за нашите внуци, когато порастат. И без това не ми остава да се радвам много време на крилете — Джан става все по-добра.

— О, Дор!

Той вдигна ръка.

— Ще облека черни дрехи в памет на Тия. И ще се присъединя към кръга на скърбящите за нея. Но няма да правя нищо, което може да се възприеме като одобрение за нейното престъпление, нито ще участвам в санкции срещу Тайос. — Той стана и се протегна. — Разбира се, ако се случи нещо, ако Управителят реши да употреби сила или да превиши пълномощията си, тогава смятам, че еднокрилите и летците трябва да действат заедно.

Марис също стана. На лицето й грееше усмивка.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

Тя го прегърна и се притисна към него. Дорел повдигна брадичката й и я целуна, в началото заради старата дружба, но скоро целувката им стана страстна и двамата отново се върнаха в младостта, когато бяха любовници, а небето беше само тяхно — от хоризонт до хоризонт.

Но целувката свърши и те се разделиха: стари приятели, свързани с полузабравени спомени и неизпълнени обещания.

— Лек път, Дор — рече Марис. — Върни се скоро.

Докато се връщаше от скалите, откъдето бе изпратила Дорел за Лаус, Марис почувства, че се изпълва с надежда. Усещаше и болка, старата позната мъка по крилете, но сега тя сякаш беше притъпена. Какво ли не би дала, за да може отново да полети редом с Дорел, но сега поне имаше работа, истинска, важна мисия в живота, която можеше да я накара да забрави безнадеждната тъга по небето. Вече си представяше каква ще е реакцията, когато кръгът от черни летци в небето започне да се разширява.

Тъкмо приближаваше къщата, когато я стресна вик отвътре.

Изтича по стълбите и бутна вратата. Бари плачеше, Еван напразно се опитваше да я успокои. До тях стояха С’Рела и едно момче от Тоси.

— Какво е станало? — извика уплашено Марис.

Бари се отскубна от прегръдката на Еван и изтича разплакана при нея.

— Татко! Взели са татко. Моля те, накарай ги… накарай ги…

Марис я прегърна, погали я нежно по главата и повтори:

— Какво е станало?

— Арестували са Кол и са го отвели в крепостта — отвърна Еван. — По нареждане на Управителя са прибрали още няколко певци — всички, които пеят песента на Кол за Тия. Ще ги съдят за измяна.