Джордж Мартин - Планетата на ветровете

— Условия значи — повтори Управителят и се надигна от трона, стиснал окървавения нож. — Тук аз поставям условията. — Той насочи ножа към Еван. — Отведете този старец и му отрежете ръцете — нареди той. — След това го пуснете да си върви — нека сам се лекува. Ще е интересна гледка. — Изсмя се и посочи с ножа към Кол. — На певеца отрежете едната ръка и езика. — Ножът се извъртя към Марис. — Що се отнася до теб — той впи очи в нея, — след като толкова ти харесва черният цвят, ще изпълня желанието ти. Ще те хвърля в килия без прозорци, където тъмнината е непрогледна ден и нощ и ще останеш там, додето забравиш какво е слънчева светлина. Харесват ли ти моите условия, а? Харесват ли ти?

— Жал ми е за твоя народ — каза Марис. — Ти не го заслужаваш.

— Отведете ги! — извика Управителят. — И направете както заповядах!

Бранниците се спогледаха. Един от тях пристъпи колебливо напред, но спря, като видя, че другите не помръдват.

— Какво чакате? — изкрещя Управителят. — Хванете ги!

— Господарю — обади се една жена с униформа на висш офицер. — Моля ви да преосмислите решението си. Не можем да нараняваме певеца, нито да затворим Марис от Малък Кехлибарен. Последствията ще са ужасни. Летците ще ни унищожат.

Управителят се облещи към нея и я посочи с ножа.

— Ти си арестувана, предателко! Ще те пъхнат в съседната килия на тази жена, щом толкова ти харесва. — Той се обърна към останалите бранници. — Отведете ги.

Никой не помръдваше.

— Изменници! — прошепна той. — Заобиколен съм от изменници. Всички ще измрете до един. А ти ще си първата. — Той посочи Марис. — Аз лично ще свърша тази работа.

Марис не откъсваше очи от окървавения нож в ръката му. Почувства, че Еван се напряга. Управителят се приближаваше към тях със зловеща усмивка.

— Спрете го — извика високата офицерка. Гласът й бе уморен, но твърд.

В следния миг Управителят бе заобиколен. Един едър мъжага го стисна през раменете, а една чевръста млада жена му отне ножа.

— Пуснете ме! — развика се Управителят. — Аз съм вашият началник!

— Не — поклати глава жената. — Съжалявам, господарю, но мисля, че вие сте много болен.

Никога досега тази древна мрачна крепост не бе виждала подобно тържество.

Сивите стени бяха покрити с ярки знамена и разноцветни фенери, из въздуха се носеха ухания на вина и печено месо, гърмяха фойерверки и пламтяха огньове. Вратите бяха широко отворени. Из крепостта все още се срещаха бранници, но малцина от тях носеха униформи, а оръжията бяха забравени.

Бесилките бяха свалени, ешафодът — преустроен в сцена за жонгльори и клоуни.

Вътрешните врати също бяха разтворени, залите бяха пълни със засмени гости. Бяха освободени всички затворници, дори просяците от Порт Тайос бяха поканени на празненството. Грамадната маса в голямата зала беше отрупана с плодове, пушено месо и сирене. На шишове над огньовете се въртяха прасета и морски котки, върху плочите лъщяха локви от бира и тъмно вино.

Музика и смях кънтяха във въздуха. Никой в Тайос не помнеше толкова голямо пиршество. Сред тълпата се провираха фигури в черно — летците, чиито лица вече не бяха опечалени. Сега те — родените с криле, еднокрилите, а заедно с тях и певците — бяха почетните гости. Всеки искаше да ги поздрави и да вдигне тост за тях.

Марис бе изтощена от безбройните поздравления. Празненството бе продължило твърде дълго. Чувстваше се замаяна от изпития алкохол. Единственото, което искаше, бе да открие Еван и да се приберат у дома.

Някой я повика и тя се извърна неохотно. Беше новоизбраната Управителка на Тайос, облечена с бродирана мантия, която не й отиваше, а и изглежда, се чувстваше неудобно в нея.

Марис се усмихна уморено.

— Да?

Бившата началничка на бранниците се намръщи.

— Май с времето ще трябва да свикна с тази мантия. Ще ми отделиш ли няколко минути?

— Да, разбира се. Колкото пожелаеш. Та ти ми спаси живота.

— Нищо работа в сравнение с онова, което направи ти. Кой знае, сигурно след време ще изкарат, че всичко е било интрига от моя страна, за да взема властта. Нали ги знаеш певците? — В гласа й се долови горчивина.

Марис я погледна изненадано.

Пресякоха няколко препълнени зали и най-сетне откриха една празна стая, където можеха да седнат и да поговорят на спокойствие.

Тъй като Управителката продължаваше да мълчи, Марис реши да вземе инициативата.

— Предполагам, че никой не жали за стария Управител. Не мисля, че се радваше на всенародна любов.