Джордж Мартин - Планетата на ветровете

— Кой е? — попита пресипнало.

— Одера — отвърна жената и старицата се сети, че е дошла лечителката. — Пристигна този, за когото прати. Имаш ли сили да се видиш с него?

— Да — отвърна старицата. — Да. — Тя се надигна и се подпря с разтреперани ръце на леглото. — Ела насам. Искам да те видя.

— Да остана ли? — попита колебливо Одера. — Имаш ли нужда от мен?

— Не — каза старицата и поклати глава. — Ти вече не можеш да ми помогнеш. Само той.

Одера кимна — старицата я виждаше като смътна сянка — запали газените лампи в стаята и излезе.

Посетителят взе един стол и се настани до леглото, където можеше да го вижда ясно. Беше съвсем млад, едва двайсетгодишен голобрад младеж, с русоляв мъх, който минаваше за мустак, над горната устна. Имаше светлоруси къдрици, веждите му почти не се различаваха. Носеше инструмент, който наподобяваше китара, но бе по-грубо оформен и имаше само четири струни. Започна да го настройва още докато се настаняваше на стола.

— Какво искаш да ти изпея? — попита той с приятен глас с едва доловим акцент. — Нещо специално?

— От доста далече идваш — отбеляза старицата.

Той се усмихна.

— Как позна?

— По гласа — отвърна тя. — От много години не съм чувала този говор. Ти си от Външните острови, нали?

— Да. Родното ми място е едно мъничко островче на самия край на света. Сигурно никога не си го чувала. Казва се Най-външния Чук на бурята.

— Чакай, чакай. Спомням си го много добре. Източната наблюдателна кула, някакви древни руини. И една горчива напитка, която приготвяте от коренища. Вашият Управител настоя да я пробвам, пийнах съвсем малко и започнах да се кискам като пощуряла. Той беше джудже. Не съм срещала по-грозен, но и по-умен мъж.

Певецът я погледна учудено.

— Че той е умрял преди трийсет години. Права си обаче, чувал съм да разказват за него. Значи си била там?

— Три или четири пъти — отвърна старицата. Наслаждаваше се на реакцията му. — Беше преди много години, сигурно преди да си се родил. Тогава бях летец.

— А, да, разбира се. Трябваше да се сетя. На Морски зъб е пълно с летци, нали?

— Е, не съвсем. Вярно, че тук е академията „Дървокрил“, но учениците й са по-скоро мечтатели без криле, които се надяват някой ден да станат летци. И учителите, които вече не са летци. Като мен например. Бях учител, докато не се разболях. Сега лежа тук и живея със спомените си.

Певецът погали струните и те издадоха нежен и лек звук.

— Какво искаш да ти изпея? — попита той. — Има една нова песен, която много се слуша в Града на бурите. Не зная обаче дали ще ти се понрави — малко е пиперлива.

Старицата се разсмя.

— О, не се безпокой, ще ми се понрави. Да знаеш само какви песни съм чувала. Само че не те извиках тук, за да ми пееш.

Той я погледна учудено.

— Какво? Но те ми казаха… бях в една странноприемница в Града на бурите, тъкмо пристигнах с един кораб от Изтока, когато дотича едно момче и ми съобщи, че търсят певец за Морски зъб.

— И ти тръгна веднага. Не печелеше ли добре в странноприемницата?

— Съвсем достатъчно. Досега не бях идвал на Шотаните, тук клиентите не са нито глухи, нито стиснати. И все пак… — Той млъкна сконфузено.

— И все пак дойде — продължи старицата. — Защото ти казаха, че една умираща жена е помолила за певец.

Той не отговори.

— Не се чувствай виновен — успокои го тя. — Не ми разкриваш някаква страшна тайна. Зная, че съм на смъртно легло. С Одера сме искрени. Трябваше да съм умряла още преди години. Главата ме боли постоянно, страхувам се, че ослепявам, и имам чувството, че съм надживяла всички на този свят. Не ме разбирай погрешно. Не искам да умра, но и не ми се ще да продължавам така вечно. Смъртта ме плаши, но тя ще ми даде свобода и ще ми помогне да напусна тази вмирисана стая. — Тя видя изражението му и се засмя. — Не се преструвай, че не подушваш миризмата. Зная, че я има. Мирише на болест. — Тя въздъхна. — Бих предпочела да мирише на вятър и на солена вода. На буря. Все още помня как миришеше въздухът след светкавиците в открито море.

— Зная няколко песни, които могат да ти повдигнат настроението — любезно каза младежът. — Едни са тъжни, други са смешни. Но всичките помагат да се облекчи болката.

— Кивасът помага за болката. Одера ми го приготвя с билки и подслаждащи треви. Дава ми и тесис, за да спя. Не ми трябва песен, за да не ме боли.

— Зная, че съм млад — оправда се младежът. — Но всички казват, че имам бъдеще.

— Така е — рече тя усмихнато. — Сигурна съм, че казват истината. Е, аз едва ли ще съумея да оценя таланта ти. Слухът ми вече не е това, което беше — трябва да е от възрастта. Но нито един певец през последните десет години не ми се е сторил тъй добър, както певците от моето време. А съм слушала най-добрите — дуетът на С’Ласа и Т’рениан от Велет, Джарет от Гийр и бездомния Джери Едноокия. Да не забравя и Кол. Навремето познавах един певец на име Холанд, който ми пееше доста по-пиперливи песни от тези, дето ти смяташ да изпълниш. Чувала съм да пее и Барион, и неведнъж, а много пъти.