Джордж Мартин - Планетата на ветровете

Управителката се намръщи.

— Едва ли ще липсва на народа — както и аз, когато дойде време да сляза от трона. Но той беше добър управник много години — преди да го споходят страховете, които размътиха мозъка му. Съжалявам за онова, което направих, но нямах друг избор. Организирах тази забава, смяната на властта, да е по-безболезнена. Искам да върна отново радостта на моя народ.

— Струва ми се, че го оценяват. Всички изглеждат щастливи.

— Да, така е. Но паметта на хората е къса. Всъщност нямам намерение да те занимавам с личните си тревоги. Доведох те тук, за да ти кажа, че ти си уважавана личност на острова и че ценя високо усилията ти да запазиш добрите отношения между моя народ и летците.

— О, моля те — рече Марис. — Недей. Когато се захванах с тази работа, мислех само за летците.

— Това няма значение. По-важно е какво си постигнала. Ти рискува живота си.

— Направих каквото трябваше — отвърна Марис. — Но не съм постигнала кой знае колко. Нищо повече от временно примирие. Истинският проблем — конфликтът между наследствените летци и еднокрилите, между летците и Управителите — все още не е разрешен и ще продължава да ражда проблеми… — Тя млъкна, осъзнала, че не това интересува в момента новата Управителка.

— Летците вече няма да имат проблеми на Тайос. Ние ги уважаваме — тях и певците.

— Мъдро решение — усмихна се Марис. — Винаги е добре певците да са на твоя страна.

Управителката продължи, сякаш въобще не я бе прекъснала:

— А ти, Марис, винаги ще си добре дошла на Тайос, стига да решиш да ни посетиш.

— Да ви посетя? — повтори учудено Марис.

— Давам си сметка, че след като вече не можеш да летиш, плаването с кораб…

— За какво говориш?

Управителката май вече се ядоса от прекъсването.

— Научих, че възнамеряваш да напуснеш Тайос и да се преместиш на Морски зъб, където ще оглавиш академията.

— Кой ти каза това?

— Кол, певецът. Тайна ли беше?

— Никаква тайна. Но не е вярно. — Марис въздъхна. — Предложиха ми да се преместя в „Дървокрил“, но аз отказах.

— Ако решиш да останеш на Тайос, ще се радваме да ти предложим гостоприемството си. Вратите на този замък ще бъдат винаги отворени за теб. — За Управителката разговорът бе приключил, но Марис все още чувстваше безпокойство. Нима Кол отново си въобразяваше, че може да превърне едно предположение във факт, като го произнесе на глас? Трябваше да поговори с него.

Но когато го откри в ъгъла на една от залите, той не беше сам. До него стояха Бари и С’Рела — тя си носеше крилете.

— С’Рела, да не си тръгваш? — попита я Марис.

— Налага се — отвърна С’Рела и хвана ръцете й. — Марис, Управителката ме праща със съобщение до Дийт. Оттам ще продължа на юг — време е да си прибирам у дома. Няма смисъл да изпраща Сан или Джем, след като аз ще летя в тази посока. Тъкмо пратих Еван да те търси, за да ти каже, че си тръгвам. Няма да се сбогуваме — скоро ще се срещнем в „Дървокрил“.

Марис стрелна с очи Кол, но той си придаде невъзмутим вид.

— Нали ти казах, че ще остана да живея на Тайос — каза тя на С’Рела.

С’Рела я погледна изненадано.

— Но сигурно си променила решението си — след всичко, което се случи? Знаеш, че в „Дървокрил“ те чакат — повече от всякога. Нали пак се прочу!

— О, престанете да ми го повтаряте! — намуси се Марис. — Защо да съм се прочула? Какво толкова съм направила? Всеки на мое място би постъпил по същия начин. А и нищо още не е решено. Ти поне трябва да го знаеш!

С’Рела поклати нетърпеливо глава.

— Не увъртай. Сама призна, че не те бива за лечител. И че човек трябва да има цел в живота. Какво ще правиш на Тайос? Каква цел имаш тук?

Вече няколко безсънни нощи Марис си бе задавала същия въпрос.

— Все ще си намеря някакво занимание — отвърна тя. — Управителката ще ме вземе на служба.

— Но това ще е чиста загуба на време! Марис, ти можеш много повече. Твоето място е в „Дървокрил“! Ти си летец, дори без крилете — винаги си била и винаги ще бъдеш. Мислех, че си го осъзнала!

Марис забеляза сълзи в очите на С’Рела. Не й беше никак лесно да продължава този разговор.

— Мястото ми е при Еван. Не мога да го напусна.

— А казват, че тези, дето подслушват, никога не чуват добри думи за себе си — каза той зад гърба й.

Марис се обърна. Толкова нежност искреше от очите му, че тя мигом забрави разяждащото я колебание. Не можеше да го напусне.

— Всъщност не е необходимо да си тръгваш — продължи той. — Току-що разговарях с един млад лечител, който е готов да се премести в нашата къща и да поеме грижите за хората. До една седмица мога да тръгна с теб.