Уилям Гибсън - Невромантик

Беше наел един ковчег тук, седмица за седмица, откакто беше пристигнал в Чиба, но никога не спеше в Евтиния хотел. Спеше на по-евтини места.

Асансьорът миришеше на парфюм и цигари, стените на клетката бяха надраскани и намацани с отпечатъци от пръсти. Когато преминаваше покрай петия етаж, Кейс видя светлините на Нинсей. Потропа с пръсти по дръжката на пистолета, докато клетката забавяше ход със затихващо съскане. Както винаги, пълното спиране беше съпроводено с внезапно раздрусване, но той беше готов за него. Влезе във вътрешното помещение, което служеше на хотела като комбинация между фоайе и градина.

В центъра на квадратния килим от зелена пластмасова растителност, зад пулт с формата на С, седеше японец-тинейджър и четеше книга. Белите ковчези от фибростъкло бяха подредени върху структура от промишлени скелета. Шест реда, по десет ковчега в ред. Кейс кимна по посока на момчето и закуца през пластмасовата трева към най-близката стълбичка. Скелето беше покрито с евтина ламинирана пластмаса, която дрънчеше при силен вятър и течеше при дъжд, но ковчезите бяха доста трудни за отваряне без ключ.

Валцованата мрежа на скелето вибрираше под тежестта му, докато той се придвижваше по третия ред към номер 92. Ковчезите бяха дълги по три метра, овалните им врати широки метър и високи мъничко под метър и половина. Той пъхна ключа си в слота и изчака потвърждение от хотелския компютър. Магнитните болтове изщракаха успокоително и капакът се вдигна нагоре, пружините му скърцаха. Флуоресцентните светлинки проблясваха, докато той се вмъкна вътре, дръпна капака зад себе си и удари по пулта, който включваше ръчното затваряне.

В номер 92 нямаше нищо освен стандартен джобен компютър Хитачи и малка бяла хладилна кутия от стиропор. Тя съдържаше остатъците от три десеткилограмови блока сух лед, увити внимателно във вестник, за да се забави изпаряването, и лята алуминиева лабораторна колба. Свивайки се върху плоскостта от кафяв темперопор, която служеше както за под, така и за легло, Кейс измъкна пистолета на Шин от джоба си и го остави върху хладилната кутия. След това махна якето си. Терминалът на ковчега беше вграден в едната вдлъбната стена, срещу табелата със списъка на правилата на хотела на седем езика. Кейс вдигна розовата слушалка от стойката и натрака по памет хонгконгски номер. Остави го да звънне пет пъти, след това затвори. Купувачът за трите мегабайта нов RAM в Хитачито не отговаряше на позвъняване.

Набра японски номер в Шинджуку.

Обади се жена, на японски.

— Човекът-Змия?

— Радвам се да те чуя — каза Човекът-Змия, вдигайки друга слушалка. — Очаквах да ми звъннеш.

— Записах музиката, която беше поръчал. — Поглед към охладителя.

— Много се радвам да го чуя. Имаме проблеми със сумите в наличност. Даваш ли на кредит?

— О, не мога, имам зверска нужда от тези пари…

Човекът-Змия затвори.

— Да ти… — каза Кейс в заглъхналата слушалка. Погледна към евтиния малък пистолет.

— Смърди — каза той. — Нещо всичко смърди тая нощ.

Кейс влезе в Чат час преди изгрев с ръце в джобовете на якето. Едната държеше наетия пистолет, другата алуминиевата колба.

Рац беше на задната маса. Пиеше минерална вода „Аполонарис“ от бирена халба. Сто и двадесетте му килограма подобна на тесто плът накланяха скърцащия стол към стената. Млад бразилец на име Курц обслужваше на бара рядка групичка тихи пияници. Пластмасовата ръка на Рац избръмча, когато той вдигна халбата и отпи. Бръснатата му глава беше покрита с пот.

— Зле изглеждаш, приятелю артисте — каза той, показвайки мокрите руини, служещи му вместо зъби.

— Екстра съм — отвърна Кейс и се ухили като череп. — Супер екстра. — Седна на стола срещу Рац, все още с ръце в джобовете.

— И се мотаеш напред-назад в портативното си бомбоубежище, изградено от питиета и стимулатори, нали? Скрит от гроссе емоции, да?

— Що не престанеш да се занимаваш с мен, Рац? Виждал ли си Уейдж?

— Скрит от страха и самотата — продължи барманът. — Вслушай се в страха. Може да ти е приятел.

— Нещо да си чул за боя в залата за игри тая нощ, Рац? Някой пострадал?

— Един от охраната заклан като свиня. — Рац потрепери. — Момиче било, казват.

— Имам да говоря с Уейдж, Рац. Аз…

— А — устата на Рац се присви и сля в тънка линия. Той гледаше покрай Кейс, точно към входа. — Мисля, че ще е скоро.

Внезапно в ума на Кейс проблясна споменът за шурикен във витрината. Мозъкът му превключи на бясна скорост. Пистолетът в ръката му беше хлъзгав от пот.