Уилям Гибсън - Невромантик

Прозорецът представляваше единична плоскост от евтина пластмаса. Той изхлузи якето си, уви с него дясната си ръка и удари силно. Плоскостта се разцепи и след още два удара се измъкна от рамката. Заедно с хаотичния шум от игрите в залата се разнесе и силния звук на алармената система, задействана от счупения прозорец или от момичето в началото на коридора.

Кейс се обърна, нахлузи якето си и изтегли кобрата в пълната й дължина.

Тъй като вратата беше затворена, той разчиташе, че преследвачът му ще реши, че е минал през онази врата, която беше наполовина изритал от пантите. Бронзовата пирамида на кобрата започна да подскача леко, дългата стоманена пружина усилваше пулса му.

Не се случи нищо, чуваше се само воят на алармената система, тътенът на игрите в залата и ударите на сърцето му. Страхът пристигна като стар, полузабравен приятел. Не ледения, бърз механизъм на параноята от наркотика, а обикновен, животински страх. Той беше живял толкова дълго на ръба на тревогата, че беше забравил какво е истинският страх.

Тази преградена стаичка беше типът място, където умират хора. Той можеше да умре тук. Може би имат оръжие…

Трясък от далечния край на коридора. Мъжки глас, който крещи нещо на японски. Писък, изпълнен с леден ужас. Втори трясък.

И приближаващи се стъпки на човек, който не бърза.

Отминават затворената врата. Спират, последвани от три бързи удара на сърцето му. Връщат се. Едно, две, три. Шум от търкане тока на ботуш в мокета.

И последния грам дързост, изкуствено поддържана от октагоновите таблетки се изпари. Той блъсна кобрата обратно в дръжката й и се хвърли към прозореца, обезумял от страх, с опънати нерви. Нагоре, навън, надолу още преди да осъзнае какво прави. Ударът в паважа заби тъпи остриета от болка в петите му.

Тънка ивица светлина от полуотворен сервизен люк позволяваше да се види купчината изхвърлена фиброоптика и шасито на непотребен пулт. Беше паднал с лицето напред върху плоча прогизнал талашит; претърколи се върху него и се скри в сянката на пулта. Прозорецът на стаичката изглеждаше като блед светлинен квадрат. Сигналът за тревога все още звучеше, тук дори се чуваше по-силно, тъй като задната стена приглушаваше тътена на игрите от компютърната зала.

В рамката на прозореца се появи глава, осветена отзад от флуоресцентната светлина на коридора, после изчезна. Появи се отново, но той пак не можа да различи чертите на лицето. Сребърен проблясък на нивото на очите.

— По дяволите! — се чу женски глас с акцент от северен Спрол.

Главата вече не се виждаше. Кейс остана да лежи под пулта, докато преброи до двадесет, после се изправи. Стоманената кобра все още беше в ръката му и му бяха нужни няколко секунди, за да си спомни какво представляваше тя. Отдалечи се надолу по алеята, накуцвайки, като се стараеше да не натоварва левия си глезен.

Пистолетът на Шин беше петдесетгодишна виетнамска имитация на южноамериканско копие на Валтер PPK, двойно зареждане при първия изстрел, много силен откат. Беше пригоден за дълги патрони калибър 0.22, и Кейс би предпочел експлодиращи куршуми с оловен азид пред обикновените китайски със срязани върхове, които му продаде Шин. Въпреки всичко това беше огнестрелно оръжие, и той го натъпка в джоба си, докато се провираше през Шига по-надалеч от ресторантчето за суши. Дръжката беше от яркочервена пластмаса, оформена като надигнал се дракон, нещо, по което да можеш да прекарваш палеца си в мрака. Той хвърли кобрата в нинсейско кошче за боклук и глътна на сухо още един октагон.

Хапчето пусна тока по жиците му, и той запраши надолу през Шига към Нинсей, и след това към Байджицу. Опашката му беше изчезнала, реши той, и това беше екстра. Трябваше да звъни по телефони, да бута бизнеса, нямаше закога да чака. Една пресечка оттатък Байджицу, в посока към пристанището, се издигаше неугледна десететажна сграда с офиси, облицована с грозни жълти тухли. Прозорците й бяха тъмни, но ако човек си изкриви врата, можеше да види слаб проблясък откъм покрива. Угаснал неонов надпис близо до входа обявяваше: ЕВТИН ХОТЕЛ под група йероглифи. Ако мястото имаше друго име, то Кейс не го знаеше: за него винаги се говореше като за Евтиния хотел. Можеше да стигнеш до него по алея, водеща навън от Байджицу, и на приземния етаж те чака асансьор в прозрачна шахта. Асансьорът, както и надписът, бяха прибавяни допълнително, прикрепени към сградата с бамбук и епоксид. Кейс се пъхна в пластмасовата клетка и измъкна ключа си, парче твърда магнитна лента без знаци по него.