Уилям Гибсън - Невромантик

Покривът на устата му се напукваше безболезнено, ръсейки керемиди, които се въртяха около езика му, жадни за вкуса на синьо, да нахранят кристалните гори на очите му, гори, които се притискаха до зеления купол, и бяха отблъсквани, и се разклоняваха, растейки надолу, изпълвайки вселената на Т-А, надолу в чакащите, безсънни предградия на града, който беше мозъкът на Тесие-Ашпул S. A.

И той си припомни някаква древна история, за крал, който поставял монети на шахматна дъска, удвоявайки количеството на всяко квадратче…

Експоненциален…

Мракът навлизаше отвсякъде, сфера от пеещо черно, натиск върху протегнатите кристални нерви на вселената от данни, в която той почти се беше превърнал…

И когато той беше нищо, впресован в сърцето на целия този мрак, се появи момент, когато мракът не можеше да бъде повече, и нещо се скъса.

Куанг изхвръкна от помътнелия облак. Съзнанието на Кейс се раздели като топчета живак, извивайки се над безкраен бряг с цвета на тъмните сребристи облаци. Зрението му беше сферично, сякаш една обща ретина покриваше вътрешната повърхност на сфера, съдържаща всичко, ако всичко може да бъде изброено.

И тук нещата можеха да бъдат изброени, всяко едно нещо. Той знаеше броя на песъчинките в конструкта на брега (число, кодирано в математическа система, което съществуваше единствено в ума, наречен Невромантик). Знаеше броя на жълтите пакети с храна във варелите в бункера (четиристотин и седем). Знаеше броя на медните зъбци в лявата половина на отворения цип на покритото със сол кожено яке, което носеше Линда, вървейки бавно по огрения от залеза бряг, размахвайки изхвърлена от морето пръчка в ръка (двеста и два).

Той задържа Куанг над брега и завъртя програмата в широк кръг, виждайки черната акулообразна фигура през очите й, безмълвен призрак, поглъщащ кълбата надвиснали облаци. Тя се присви от страх, изпусна пръчката и побягна. Той знаеше скоростта на пулса и дължината на крачката й с точност, която би удовлетворила и най-прецизните стандарти на геофизиците.

— Но ти не знаеш мислите й — каза момчето до него в сърцето на подобието на акула. — Аз не знам мислите й. Ти не беше прав, Кейс. Да живееш тук значи да живееш. Няма разлика.

Линда се хвърли в паниката си сляпо през прибоя.

— Спри я — каза Кейс. — Ще се удари.

— Не мога да я спра — отвърна момчето. Сивите му очи бяха спокойни и красиви.

— Имаш очите на Ривиера — отбеляза Кейс.

Проблеснаха бели зъби, окръжени от дълги розови венци.

— Но не и неговата лудост. Просто те са красиви за мен. — Момчето сви рамене. — Аз нямам нужда от маска, за да говоря с теб. За разлика от брат си, създавам своя собствена личност. Личността е моят посредник.

Кейс ги издигна в постепенно изкачване, надалеч от брега и изплашеното момиче.

— Защо ми я запрати в ръцете, ситен цирей? Пак и пак отврат, само ме въртиш. Ти я уби, а? В Чиба.

— Не — отговори момчето.

— Ледомлък?

— Не. Видях смъртта й да идва. В структурите, които понякога си въобразяваш, че можеш да забележиш в танца на улицата. Тези структури наистина съществуват. Аз съм достатъчно сложен, по собствените си ограничени начини, за да мога да разбера тези танци. Много по-добре, отколкото Ледомлък. Видях нейната смърт в нуждата й от теб, в магнитния код на ключалката на вратата на твоя ковчег в Евтиния хотел, в сметката на Джули Дийн при един хонгконгски производител на ризи. Така ясна за мен, както е сянката на тумор за хирурга, разглеждащ томограма на пациент. Когато тя отнесе твоя Хитачи при момчето й, за да се опита да го разгледа — тя нямаше и представа какво носи, още по-малко пък как би могла да го продаде, и най-силното й желание беше ти да я намериш и накажеш — аз се намесих. Моите методи са много по-внимателни от тези на Ледомлък. Доведох я тук. В себе си.

— Защо?

— С надеждата, че ще мога да доведа и теб, и да те опазя тук. Но се провалих.

— И какво сега? — Той отново се насочи към купа облаци. — Оттук сега накъде?

— Не зная, Кейс. Тази нощ самата мрежа си задава този въпрос. Защото ти победи. Ти вече победи, не го ли виждаш? Ти победи, когато си тръгна от нея на брега. Тя беше последната ми защитна линия. Скоро ще умра, в известен смисъл. Както и Ледомлък. Така сигурно, както умира в момента Ривиера, докато лежи парализиран до остатък от стена в жилището на моята Леди Джейн Трета Мари-Франс, и неговата нигро-стриатална система не може да произведе допаминовите рецептори, които биха го спасили от стрелата на Хидео. Но от Ривиера ще останат само тези очи, ако ми бъде позволено да ги запазя.