Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Изведнъж той млъкна и се ослуша. Фродо откри, че и в стаята, и навън е настъпила необичайна тишина. Гандалф се прокрадна покрай стената към прозореца. После с един скок се озова на рамката и протегна дългата си ръка надолу. Раздаде се врясък и опъната за ухото, изникна къдравата глава на Сам Майтапер.

— Бре-бре, кълна се в брадата си! — рече Гандалф. — Сам Майтапер ли бил? Като каква ли работа имаше тука?

— Господ да ви поживи, господин Гандалф, сър! — възкликна Сам. — Нищичко! Само дето ей сегичка подрязвах тревата под прозореца, нали разбирате. — Той вдигна ножиците си и ги представи за доказателство.

— Не разбирам — неумолимо изрече Гандалф. — Вече доста време не чувах ножиците ти да тракат. Откога душиш тук?

— Душ ли, сър? Не ви разбирам, да прощавате. Никакъв душ няма в Торбодън, питайте който щете.

— Не се прави на глупак! Какво чу и защо подслушваше? — Очите на Гандалф блеснаха и веждите му настръхнаха.

— Господин Фродо, сър! — викна разтрепераният Сам. — Не му давайте да ми стори зло, сър! Не му давайте да ме превърне в нещо неестествено! Старият ми татко не ще го понесе! Нищо лошо не замислях, честна дума, сър!

— Няма да ти стори зло — каза Фродо, едва удържайки смеха си, макар да бе изненадан и твърде озадачен. — Двамата с него знаем, че не си замислял нищо лошо. Само стани и отговаряй ясно на въпросите му.

— Ами така, сър — каза Сам, продължавайки да трепери. — Чух доста работи, дето не ги разбирам — за враг, за пръстени и за господин Билбо, сър, и дракони, и огнена планина, и… и елфи, сър. Подслушвах, защото не можех да се удържа, нали ме разбирате. Бога ми, сър, обичам такива приказки. И вярвам в тях, каквото и да разправя Тед. Елфи, сър! От все сърце бих искал да ги видя. Като тръгнете, сър, не може ли да вземете и мен, та да видя елфите?

Внезапно Гандалф се разсмя.

— Влизай вътре! — изрева той, протегна ръце, вдигна смаяния Сам заедно с ножиците и го прехвърли през прозореца в стаята. — Да те вземе при елфите, а? — запита той, като се втренчи отблизо в Сам, но по лицето му пърхаше усмивка. — Значи си чул, че господин Фродо заминава?

— Да, сър. И затова се задавих, а вие сигурно сте ме чули. Опитах се да се удържа, сър, но щях да се пръсна — толкова бях разстроен.

— Няма как, Сам — тъжно каза Фродо. Той внезапно бе осъзнал, че бягството от Графството не значи само сбогуване с привичния уют на Торбодън, че ще има не една мъчителна раздяла. — Ще трябва да замина. Но — и той строго погледна Сам — ако наистина ме обичаш, ще мълчиш като гроб. Ясно? Ако не мълчиш, ако продумаш само думичка от това, което чу, тогава се надявам Гандалф да те превърне в крастава жаба и да напълни градината с водни змии.

Разтреперан, Сам се свлече на колене.

— Стани, Сам! — изрече Гандалф. — Измислих нещо по-добро. Нещо, което да ти затвори устата и да те накаже както трябва, задето подслушваше. Ще заминеш с господин Фродо!

— Аз ли, сър? — викна Сам, подскачайки като куче пред разходка. — Аз да замина да видя елфите и прочие! Ура! — изкрещя той и се разплака.

— Трябва да потеглиш незабелязано и колкото се може по-скоро — каза Гандалф.

Бяха изминали три седмици, а Фродо с нищо не показваше, че се стяга за път.

— Знам. Но и двете неща са трудни — възрази той. — Ако просто изчезна като Билбо, клюката ще обиколи Графството за нула време.

— Разбира се, че не бива да изчезваш! Не ни трябва такава беля! Казах скоро , не веднага . Струва си да направим малко отсрочка, ако измислиш как да се измъкнеш от Графството, без всичко живо да узнае. Но недей да отлагаш прекалено.

— Какво ще речеш за наесен, на нашия рожден ден или малко след него? — запита Фродо. — Мисля, че дотогава ще успея да уредя нещо.

Честно казано, сега, когато идваше време да се действа, той много се колебаеше. От години насам Торбодън не му се бе струвал тъй желано жилище и той искаше да се наслади изцяло на последното си лято в Графството. Знаеше, че както винаги с настъпването на есента поне частица от сърцето му ще приеме по-охотно мисълта за пътешествие. Дори тайно бе решил да потегли на петдесетия си рожден ден — сто двадесет и осмата годишнина на Билбо. Това му се струваше най-подходящата дата да потегли по стъпките на стареца. Именно да последва Билбо, бе главната му цел — така идеята за пътуването ставаше по-приемлива. Стараеше се да мисли колкото се може по-малко за Пръстена и за това, къде може да го отведе в края на краищата. Но не споделяше всичките си планове с Гандалф. А доколко се е досетил вълшебникът — това не се знаеше.