Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Наистина желая да го унищожа! — извика Фродо. — Или поне някой друг да го унищожи. Не съм създаден за опасни пътешествия. Иска ми се изобщо да не бях виждал Пръстена! Защо попадна у мен? Защо са ме избрали?

— На такива въпроси няма отговор — каза Гандалф. — Бъди уверен, че не е заради някаква изключителна заслуга — във всеки случай не е заради сила или мъдрост. Но ти си избраникът и значи трябва да използваш всичката си сила, душа и ум.

— Та аз имам толкова малко от тия качества! Ти си мъдър и могъщ. Няма ли да вземеш Пръстена?

— Не! — викна Гандалф, скачайки на крака. — С него бих придобил прекалено велика и страшна мощ. А Пръстенът би придобил още по-велика и смъртоносна власт над мен. — Очите му проблеснаха и вътрешен огън озари лицето му. — Не ме изкушавай! Защото не искам да стана като Мрачния владетел. Пръстенът се прокрадва към сърцето ми чрез милосърдието — милосърдие към слабите и воля за сила, с която да творя добро. Не ме изкушавай! Не смея да го взема дори само на съхранение, без да го използвам. Волята ми не би издържала пред желанието да го владея. Толкова ще ми е нужен. Страховити премеждия дебнат по пътя ми.

Той се приближи до прозореца, дръпна завесите и бутна капаците. В стаята отново нахлуха слънчеви лъчи. Подсвирквайки, Сам мина по пътеката отвън.

— А сега — каза вълшебникът, като се обърна към Фродо — решението е в твоите ръце. Но аз винаги ще ти помагам. — Той положи ръка на рамото му. — Ще ти помагам да носиш този товар, докато лежи на плещите ти. Но трябва да направим нещо, и то скоро. Врагът не чака.

Настъпи дълго мълчание. Гандалф отново седна умислен и засмука лулата си. Очите му изглеждаха затворени, но изпод спуснатите клепки той напрегнато наблюдаваше Фродо. А Фродо втренчено се взираше в камината, докато червената жар изпълни погледа му, сякаш надничаше в бездънен огнен кладенец. Представяше си легендарните Пукнатини на Съдбата и ужаса на Огнената планина.

— Е — проговори най-после Гандалф, — за какво мислиш? Реши ли как да постъпиш?

— Не — отвърна Фродо, като се завърна от мрака и с изненада откри, че наоколо всъщност е светло и през прозореца се вижда обляната в слънце градина. — А може би да. Доколкото схванах думите ти, поне засега май трябва да задържа Пръстена и да го пазя, каквото и да ми стори.

— Каквото и да ти стори, то ще е бавно — бавно ще дойде злото, ако го задържиш с тая цел.

— Надявам се. И още — надявам се скоро да намериш по-добър пазител. Но междувременно изглежда, че съм станал опасен за всичко живо наоколо. Не мога да пазя Пръстена и да остана тук. Трябва да напусна Торбодън, да напусна Графството, да напусна всичко и да си замина. — Той въздъхна. — Бих искал да спася Графството, ако е по силите ми… макар че понякога смятах жителите му за твърде глупави и тъпи, та ми се струваше, че добре ще им дойде някое земетресение или драконово нашествие. Но сега не мисля така. Усещам, че скиталчеството ми ще е по-поносимо, докато Графството е зад мен, невредимо и уютно — ще знам, че нейде има здрава опора дори ако краката ми вече никога не стъпят на нея. Е, да, понякога ми хрумваше да потегля на път, ала си го представях като някакъв празник, поредица от приключения като Билбовите, че и по-добри, с мирен завършек. Но сега ме чака изгнание, бягство от опасност към опасност — заплахата ще е в самия мен. И предполагам, че трябва да замина сам, щом с това ще спася Графството. А се чувствам съвсем дребен, бездомен и… да, й отчаян. Врагът е тъй силен и страшен.

Не го сподели с Гандалф, но докато говореше, в сърцето му пламтеше огромно желание да последва Билбо — да го последва и може би дори да го открие пак. То бе тъй силно, че надвиваше страха. Готов бе едва ли не да изскочи навън и да се втурне по пътя без шапка, както бе сторил някога Билбо в една подобна утрин.

— Скъпи Фродо! — възкликна Гандалф. — Хобитите наистина са удивителни създания, както вече казах. Само за месец човек може да узнае всичко, каквото има да се знае за тях, ала и след сто години пак могат да го изненадат. Почти не се надявах на подобен отговор, дори от теб. Но Билбо не е сбъркал в избора на наследника си, макар че едва ли е подозирал колко важен ще се окаже. Боя се, че имаш право. Пръстенът вече не ще може да се укрива в Графството; както заради останалите, така и заради себе си, ще трябва да отпътуваш и да изоставиш името Торбинс. Опасно ще е да го носиш извън Графството или из Пущинака. Сега ще ти дам име за из път. Когато потеглиш, представяй се като господин Подхълмов. Не мисля обаче, че трябва да заминеш сам. Ако можеш, намери другари, на които да вярваш, които ще искат да крачат до тебе и… които би искал да поведеш към незнайни заплахи. Но ако ще търсиш спътник, внимавай в избора си! И внимавай какво споделяш дори с най-близките си приятели! Врагът има безброй шпиони и безброй начини да те чуе.