Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Това не е смешно — каза Гандалф. — Поне за теб не е. До ден-днешен това е най-странното събитие в цялата история на Пръстена — Билбо да пристигне тъкмо тогава и слепешком, в мрака, да положи ръка върху него. И други сили са влезли в играта, Фродо. Пръстенът опитвал да се върне при господаря си. Той се изплъзнал от ръката на Исилдур и го обрекъл на гибел; после при първата възможност хванал горкия Деагол — нещастникът бил убит; накрая се вкопчил в Ам-гъл и го погълнал. Но от Ам-гъл вече нямало никаква полза — той бил прекалено дребен и жалък; нямало да напусне подземното си езеро, докато Пръстенът е при него. И когато господарят му отново се надигнал и излъчил тъмните си мисли от Мраколес, Пръстенът изоставил Ам-гъл. Само за да го намери най-неочакваната личност — Билбо от Графството! Зад всичко това стои нещо друго, нещо извън плановете на Ковача на Пръстена. Не мога да го изразя по-ясно, освен да намекна, че е било писано — и то не от Владетеля — Билбо да намери Пръстена. В такъв случай и на тебе ти е писано да се сдобиеш с него. А това може да е обнадеждаваща мисъл.

— Не е — каза Фродо. — Макар че не съм сигурен дали те разбирам. Но откъде узна всичко това за Пръстена и Ам-гъл? Наистина ли знаеш или само предполагаш?

Гандалф погледна Фродо и очите му проблеснаха.

— Много знаех и много научих — отвърна той. — Но не на теб ще давам отчет за делата си. Всички Мъдреци знаят историята на Елендил, Исилдур и Единствения пръстен. А огненият надпис разкрива, че твоят пръстен е Единственият, и друго доказателство не е нужно.

— И кога откри това? — прекъсна го Фродо.

— Разбира се, че току-що, в тази стая — рязко отговори вълшебникът. — Но очаквах да е така. След мрачни пътища и дълго дирене се върнах, за да извърша последната проверка. Това бе окончателното доказателство и сега всичко е повече от ясно. Доста трябваше да помисля, докато разгадах ролята на Ам-гъл и запълних с нея празнината в историята. С догадки за Ам-гъл започнах, но вече не гадая. Знам. Видях го.

— Видял си Ам-гъл? — смаяно възкликна Фродо.

— Да. Очевидно това трябваше да сторя, стига да можех, разбира се. Отдавна опитвах и най-сетне успях.

— Е, какво е станало, след като Билбо избягал от него? Знаеш ли?

— Смътно. Разказах ти онова, което Ам-гъл благоволи да признае — макар че не ти го поднесох в същия вид. Ам-гъл е лъжец и думите му трябва да се пресяват. Пръстена например наричаше свой „подарък за рождения ден“ и не отстъпваше от това. Казваше, че го получил от баба си, която имала купища такива хубави нещица. Нелепа измислица. Не се съмнявам, че бабата на Смеагол е била матриарх и посвоему велика личност, но да се твърди, че притежавала много елфически пръстени, е абсурдно, а че ги подарявала — то е просто лъжа. Но и в лъжата има зрънце истина. Споменът за убийството на Деагол преследвал Ам-гъл и той си изградил защита. Глозгайки кокали в мрака, отново и отново я повтарял на „безценното си“, докато едва ли не сам повярвал в нея. Било е на рождения му ден. Деагол трябвало да му даде пръстена. Очевидно пръстенът се появил тъкмо за да бъде подарен. Значи наистина бил подарък за рождения му ден и прочие, и прочие. Търпях го колкото можах, но истината бе съдбоносно важна и накрая се наложи да стана груб. Заплаших го с огън и част по част изкопчих истината сред безконечно зъбене и хленч. Той се смяташе за неразбран и онеправдан. Но след като ми разказа историята си до края на играта с гатанките и бягството на Билбо, Ам-гъл отказа да добави каквото и да било освен мрачни намеци. Друг някакъв страх надвисваше над него, по-мощен от моите заплахи. Той мърмореше, че щял да си върне своето. Всички щели да видят дали ще търпи да го ритат, да го натъпчат в дупка и накрая да го ограбят . Ам-гъл вече имал добри приятели, добри и много силни. Те щели да му помогнат. Торбинс щял да си плати. Това бе главната му мисъл. Той мразеше Билбо и кълнеше името му. Нещо повече, знаеше откъде е дошъл.

— Но как е узнал? — запита Фродо.

— Колкото до името, Билбо най-безразсъдно си го е казал сам, а после, щом Ам-гъл излязъл навън, не е било трудно да открие страната му. О, да, той излязъл навън. Пагубната страст към Пръстена се оказала по-силна от страха пред орките и дори пред светлината. След година-две той напуснал планините. Разбираш ли, копнежът още го владеел, ала Пръстенът вече не го измъчвал и Ам-гъл взел да се посъживява. Чувствал се стар, ужасно стар, но не толкова плах, и бил гладен до смърт. Все още мразел и се боял от лунната и слънчевата светлина — мисля, че това му е завинаги. Но той бил хитър. Открил, че може да се крие от дневната зора и лунния светлик, а в потайна доба бързо и безшумно да дири пътя с хладните си бледи очи и да лови безгрижните или вцепенени от страх животинки. Прясната храна и чистият въздух му придали сили и наглост. Както би могло да се очаква, той открил пътя към Мраколес.