Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Защо, защо не са го унищожили? — извика Фродо. — И щом врагът е толкова могъщ, как е могъл да изгуби онова, което най-много цени?

Той стисна пръстена, сякаш вече виждаше как черни пръсти се протягат да го сграбчат.

— Отнеха му го — каза Гандалф. — В древни времена елфите се възправяха срещу него много по-мощно и не всички хора страняха от тях. Народът на Задмория им се притече на помощ. Добре би било да си припомним тази глава от древната история — тогава също имаше печал и мракът се сгъстяваше, ала великата доблест и великите дела не отминаха напразно. Някой ден може да ти разкажа тази история или пък ще я чуеш изцяло от някого, който я знае по-добре. Но засега е най-важно да узнаеш как Пръстенът попадна у теб, а това само по себе си е дълъг разказ, затова ще ти кажа едно: елфическият крал Гил-галад и Елендил Задморски с цената на живота си низвергнаха Саурон, а Исилдур, синът на Елендил, отсече Пръстена от десницата на Саурон и го взе за себе си. Саурон бе победен, духът му отлетя и се укри за дълги години, докато сянката му се възроди в Мраколес. Но Пръстенът бе загубен. Той падна във Великата река Андуин и изчезна. Защото, когато Исилдур се упъти на север по източния бряг на реката, Планинските орки го издебнаха край Перуникови поля и изклаха почти всички негови бойци. Той скочи във водите, ала докато плуваше, Пръстенът се изхлузи от ръката му, орките го видяха и го пронизаха със стрели. — Гандалф помълча. — И там, в тъмните вирове сред Перуникови поля, Пръстенът изчезна от разказите и легендите. Дори дотук малцина знаят историята му и Съветът на Мъдрите не успя да открие нищо повече. Но мисля, че най-сетне мога да продължа разказа.

Много по-късно и все пак в незапомнени времена по бреговете на Великата река, недалеч от Дивите земи, живял древен народ — сръчен и кротък. Предполагам, че са били от рода на хобитите — близки сродници с прадедите на Запасливците, защото обичали Реката и често плували в нея или плетели тръстикови лодчици. Сред тях едно семейство било заслужило голямо уважение със своята многочисленост и заможност. Ръководела го бабата на рода — строга, мъдра и посветена в древните знания. Най-любопитен и чудат в семейството бил Смеагол. Той се интересувал от корена и началото на всяко нещо, гмуркал се из дълбоките вирове, ровел под дърветата и храстите, дълбаел зелените могили, докато накрая престанал да вдига очи към върховете на хълмовете, листата на дърветата и разцъфналите цветя — главата и очите му се привели надолу.

Той имал приятел на име Деагол — подобен нему, с по-остър взор, но не тъй бърз и силен. Веднъж двамата взели лодка и се спуснали до Перуникови поля, където имало големи ливади с перуники и цъфнали тръстики. Там Смеагол слязъл и отишъл да тършува из подмолите, а Деагол останал в лодката да лови риба. Не щеш ли, една едра риба захапала въдицата и преди да се усети, той се озовал във водата, чак на дъното. Тогава пуснал пръчката, защото му се сторило, че зърнал нещо да блести. Задържал дъх и го сграбчил.

Плюейки вода, с водорасли в косата и шепа тиня в ръката, той изскочил и заплувал към брега. Гледай ти! Когато отмил тинята, в дланта му лежал прекрасен златен пръстен; сърцето му се възрадвало, като гледал как сияе и бляска на слънцето. Но Смеагол го наблюдавал, скрит зад едно дърво, и тихичко се приближил изотзад, докато Деагол се любувал на пръстена.

— Деагол, любими, дай ми това — изрекъл Смеагол през рамото на приятеля си.

— Защо? — попитал Деагол.

— Защото днес имам рожден ден, любими, и много го искам — отвърнал Смеагол.

— Не ме интересува — рекъл Деагол. — Дадох ти вече подарък, и то по-скъп, отколкото можех да си позволя. Аз намерих това, мое си е.

— О, тъй ли било, любими? — казал Смеагол, стиснал Деагол за гърлото и го удушил, защото златото изглеждало тъй ярко и красиво. После надянал пръстена.

Никой не узнал какво се случило с Деагол — той загинал далеч от къщи и трупът му бил хитроумно потулен. Смеагол се завърнал сам и разбрал, че никой от рода не може да го види, докато носи пръстена. Много се зарадвал на това и го укрил от другите. Така започнал да узнава тайни и да ги използва за нечисти и зловредни цели. Широко разтворил очи и уши за всичко, с което можел да причини болка. Пръстенът му дал всевластие по неговата дребна мярка. Нищо чудно, че скоро станал крайно нежелан и всичките му роднини го отбягвали (когато се виждал). Те го ритали, а той им хапел краката. Свикнал да краде, да мърмори в движение и да гълголи. Затова го нарекли Ам-гъл , проклели го и му рекли да се маха надалеч; за да има мир, баба му го изгонила от рода и от своята дупка.