Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Сам неопределено размаха ръка — нито той, нито някой от присъстващите знаеше колко път остава до морето отвъд древните кули по западната граница на Графството. Но старата легенда разказваше, че натам са Сивите заливи, откъдето понякога вдигат платна елфическите кораби и никога не се завръщат.

— Те плават, плават, плават по Морето, на запад чезнат и ни изоставят. — Сам почти пееше думите, поклащайки глава печално и тържествено. Но Тед се изсмя.

— Е, в това няма нищо ново, ако вярваш на старите приказки. А пък аз не виждам какво ни засяга мене или тебе. Нека си плават! Ама съм сигурен, че това не си го видял нито ти, нито някой друг от Графството.

— А бе не знам — замислено каза Сам. Той бе убеден, че веднъж е зърнал в гората елф, и се надяваше пак да го види някой ден. От всички легенди, които бе чувал в детството си, най-много го вълнуваха полузабравените сред хобитите разкази и откъслечни приказки за елфите. — Даже по нашия край някои познават Прекрасния народ и получават вести от него. Например господин Торбинс, при когото работя; каза ми, че отплават, а пък той знае туй-онуй за елфите. Старият господин Билбо знаеше още повече, колко сме си приказвали с него, като бях хлапак.

— О, те и двамата са откачени — каза Тед. — Във всеки случай старият Билбо наистина беше откачен, а Фродо е на път да откачи. Ако от тях си черпиш новините, не ти трябват бабини деветини. Е, приятели, аз потеглям към къщи. Наздраве!

Той пресуши халбата си и шумно излезе.

Сам седеше мълчаливо. Имаше за какво да мисли. Едно, че в градината на Торбодън го чакаше много работа и ако утре времето се прояснеше, денят щеше да е тежичък. Тревата растеше бързо. Но Сам не мислеше само за градинарството. След малко той въздъхна, стана и излезе.

Беше началото на април и небето се разчистваше след проливните дъждове. Слънцето бе залязло и хладната бледа привечер кротко се превръщаше в нощ. Подсвирквайки тихо и замислено под ранните звезди, той тръгна към къщи, пресече Хобитово и се изкачи по Хълма.

Тъкмо по онова време Гандалф се появи подир дългото си отсъствие. Три години след празника го нямаше никакъв. После посети за кратко Фродо, огледа го добре и пак изчезна. През следващите една-две години той често се мяркаше — идваше нечакан по мръкнало и без да се обади, изчезваше в ранни зори. За своите работи и пътешествия мълчеше, а се интересуваше главно от разни дреболии за здравето и живота на Фродо.

После посещенията изведнъж секнаха. Вече девет години Фродо нямаше вест от него. Започваше да мисли, че вълшебникът окончателно е изгубил интерес към хобитите и никога не ще се върне. Но тази вечер, докато Сам крачеше към къщи в падащия мрак, откъм прозореца на кабинета долетя отдавна познатото почукване.

Фродо приветства стария си приятел с изненада и огромна радост. Двамата се спогледаха.

— Всичко е наред, а? — каза Гандалф. — Не си се променил, Фродо.

— И ти — отвърна Фродо, но тайно си помисли, че Гандалф изглежда състарен и изнурен от грижи. Побърза да изстиска от него новини — какво е правил, как е по широкия свят. Скоро двамата потънаха в разговор и стояха до късно през нощта.

На следващото утро, след късна закуска, вълшебникът и Фродо седяха край отворения прозорец на кабинета. В камината пламтеше буен огън, но навън слънцето грееше и духаше южнякът. Всичко изглеждаше свежо, младата пролетна зеленина трептеше из полята и по връхчетата на пръстите на дърветата.

Гандалф си мислеше за една пролет преди осемдесет години, когато Билбо изтича от Торбодън без кърпичка. Може би сега косата на вълшебника беше по-бяла от тогава, брадата и веждите му — по-дълги, а лицето му — по-набраздено от грижи и мъдрост, ала очите му сияеха както винаги и той все така пъргаво и с наслада пускаше димни колелца от лулата си.

Сега пушеше мълчаливо, защото Фродо бе потънал в размисъл. Дори в утринните лъчи усещаше тъмната сянка на вестите, донесени от Гандалф. Най-сетне хобитът наруши мълчанието.

— Снощи започна да ми разказваш странни неща за пръстена, Гандалф — каза той. — И после спря, защото било по-добре подобни разговори да се оставят за през деня. Не мислиш ли, че е време да се доизкажеш? Разправяш, че пръстенът е опасен, много по-опасен, отколкото предполагам. С какво?

— С много неща — отговори вълшебникът. — Той е далеч по-могъщ, отколкото смеех да мисля в началото, толкова могъщ, че в края на краищата напълно ще сломи всеки смъртен, който го притежава. Ще го зароби. Много, много отдавна в Ерегион изработваха елфически пръстени, вълшебни пръстени, както ги наричате. Разбира се, те бяха най-различни — едни по-силни, други по-слаби. По-слабите пръстени бяха просто проби на изкуството, преди то да се развие напълно, и елфите ковачи ги имаха за дреболии, макар според мен и те да са опасни за смъртните. Ала Великите пръстени, Всевластните пръстени, бяха гибелни. Смъртен, който владее някой от Великите пръстени, не умира, ала и не получава по-дълъг живот, той просто съществува, докато накрая всяка негова минута се превърне в умора. А ако често използва Пръстена, за да става невидим, той избледнява — става невидим завинаги и броди из мрака под взора на Мрачната мощ, властваща над Пръстените. Да, рано или късно — късно, ако в началото е бил силен или добронамерен, ала нито силата, нито благата цел траят дълго, — рано или късно Мрачната мощ го поглъща.