Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Той бродел сам-самичък, поплаквал, че светът е тъй жесток, и се изкачвал нагоре по Реката. Накрая стигнал до поток, струящ от планините, и тръгнал край него. С невидими пръсти ловял риби в дълбоките вирове и ги дъвчел сурови. Един ден било много горещо и както се навеждал над вира, усетил опарване по тила, а от водата някаква светлина болезнено заслепила влажните му очи. Зачудил се какво ли е това, защото почти бил забравил Слънцето. Тогава за сетен път погледнал нагоре и размахал юмрук срещу него.

Но както навеждал очи, зърнал напред върховете на Мъгливите планини, откъдето извирал потокът. И изведнъж помислил: „хладно и сенчесто ще да е под тия планини. Слънцето няма да ме гледа там. Има ли нещо по-велико от недрата на планините? Там трябва да са заровени тайни, неразкрити откак свят светува.“ И тъй, взел да се катери нощем из чукарите и открил пещерата, от която извирал тъмният поток; пролазил като червей в сърцето на хълмовете и вече никой не чул за него. Пръстенът го последвал в сенките и дори създателят му, когато отново започнал да набира сили, не успял да узнае нищо.

— Ам-гъл! — извика Фродо. — Ам-гъл? Искаш да кажеш, че тая твар е онзи Ам-гъл, когото срещнал Билбо? Отвратително!

— А аз мисля, че е печално — каза вълшебникът — и би могло да се случи и на други, дори на някои мои познати хобити.

— Не мога да повярвам, че Ам-гъл има някакво родство с хобитите, та било то и най-далечно — разгорещено възрази Фродо. — Що за гнусна приумица!

— И все пак вярна — отвърна Гандалф. — Поне за произхода на хобитите знам много повече от тях самите. И дори Билбовият разказ подсказва сродството. Много общо се корени в мислите и спомените им. Разбирали са се чудесно, много по-добре, отколкото един хобит би разбирал, да речем, джудже, орк или даже елф. Помисли си само за гатанките, които и двамата знаели.

— Да — каза Фродо. — Макар че не само хобитите задават гатанки. И други народи имат почти същите. Освен това хобитите не мамят. А Ам-гъл през цялото време се чудел как да измами. Той просто искал да приспи вниманието на горкия Билбо. И смея да твърдя, че за порочната му душа е било голямо забавление да започне игра, която може да му донесе лесна плячка, а ако загуби — никаква вреда.

— Уви, това е самата истина — каза Гандалф. — Но мисля, че е имало още нещо, което засега не забелязваш. Ам-гъл не е бил напълно съсипан. Дори Мъдрите не биха предположили, че ще се окаже толкова як — як като хобит. Все още бил запазил свое кътче в съзнанието си и оттам като през тясна пролука в мрака долитала светлина — светлината на миналото. Навярно истински се е зарадвал отново да чуе топъл глас, донесъл спомена за вятъра, дърветата, слънцето, тревата и други забравени неща. Но разбира се, това в края на краищата само още повече разлютявало злото в него… освен ако намерел сили да го овладее. Или ако някой можел да го лекува. — Гандалф въздъхна. — Уви! Едва ли може да се надява на това. И все пак надежда има. Има, макар да е притежавал Пръстена толкова дълго, че почти не си спомня откога. Защото много отдавна не го е носил — рядко се нуждаел от него в черния мрак. Безспорно Ам-гъл не е „избледнял“. Той все още е мършав и жилест. Но разбира се, Пръстенът гризял съзнанието му и мъките станали почти непоносими. „Великите тайни“ под планините се оказали само пуста нощ — нямало какво да открива, нямало какво да прави, освен потайно да дъвче разни гадости и с обида да си припомня миналото. Той бил съвсем окаян. Мразел мрака и още повече мразел светлината, мразел всичко и най-много — Пръстена.

— Какво говориш? — възрази Фродо. — Та нали Пръстенът бил безценното му, единственото, което обичал? Щом го е мразел, защо не се е отървал от него, защо не е избягал?

— След всичко, което чу, би трябвало вече да разбираш. Той го мразел и обичал, както мразел и обичал самия себе си. Не можел да се отърве от него. Не му оставала воля за това. Един Всевластен пръстен сам се грижи за себе си, Фродо. Той може коварно да се изплъзне, ала пазителят му никога не го изоставя. Най-много да се залъгва с идеята да го остави под чужд надзор — и то само в най-ранния стадий, преди хватката да се е стегнала. Но доколкото знам, Билбо единствен в цялата история успя да премине от мисли към дела. Впрочем не без моя помощ. И пак за нищо на света не би го напуснал или захвърлил. Запомни, Фродо, не Ам-гъл, а Пръстенът е решавал. Пръстенът сам го е напуснал.

— Какво? — учуди се Фродо. — Тъкмо навреме, за да срещне Билбо? Нямаше ли да му подхожда повече някой орк?