Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Последната ни трапеза в Торбодън! — каза Фродо и се надигна от стола си.

Неизмитите прибори оставиха на Лобелия. Пипин и Сам притегнаха трите раници и ги струпаха на прага. После Пипин излезе да се разтъпче за последен път из градината. Сам изчезна нанякъде.

Слънцето залезе. Торбодън изглеждаше печален, мрачен и разхвърлян. Фродо бродеше из познатите стаи, гледайки как светлините на залеза избледняват по стените и сенките изпълзяват от всеки ъгъл. Домът бавно притъмня. Фродо излезе и закрачи надолу към вратичката в края на пътеката, после прекоси напряко по Хълмов път. Неволно очакваше Гандалф да изскочи с бързи стъпки от мрака.

Небето бе ясно и звездите сияеха ярко.

— Хубава ще е нощта — изрече той на глас. — Не е зле като начало. Пътува ми се. Вече не издържам да се мотая тук. Потеглям, а Гандалф нека ме догони.

Понечи да се върне и изведнъж спря, защото дочу гласове току зад ъгъла в края на улица „Торбаланска“. Единият несъмнено принадлежеше на Старика, другият бе странен и някак неприятен. Не можеше да чуе какво казва той, но ясно различаваше резките отговори на Старика, който изглеждаше ядосан.

— Не, господин Торбинс си замина. Потегли тая сутрин и моят Сам тръгна с него, във всеки случай всичкият му багаж е на път. Продаде и замина бе човек, нали ти казвам. Защо? Не е моя работа, пък и твоя не е. Закъде? Виж, това не е тайна. Премести се във Фукови оврази или нещо подобно, ехей, надалече. Да, доста път има дотам. Лично аз не съм ходил толкова далеч, ония от Фуков край са чудаци. Не, хич никаква вест не мога да предам. Лека ти нощ!

Тежки стъпки се отдалечиха надолу по Хълма. Фродо се позачуди защо така му олекна, че не тръгнаха нагоре. „Навярно ми е дошло до гуша от любопитството към работите ми — реши той. — Ама че досаден народ!“ Мина му през ума да иде да попита Старика кой се е интересувал от него, но за добро (или за зло) размисли и бързо закрачи към Торбодън.

На прага Пипин седеше върху раницата си. Сам още го нямаше. Фродо влезе навътре в тъмното.

— Сам! — извика той. — Сам! Време е!

— Ида, сър! — долетя от дълбините отговорът, а скоро се появи и Сам, който си бършеше устата. Беше се сбогувал с бирената бъчва в мазето.

— Потегляме ли, Сам?

— Да, сър. Сега мога доста да потрая, сър.

Фродо заключи кръглата врата и подаде ключа на Сам.

— Бягай да оставиш това у вас, Сам! После тръгни за напряко по „Торбаланска“ и бързай да ни настигнеш на пътеката оттатък ливадите. Няма да минаваме през селото. Сума ти народ е наострил уши и ококорил очи.

Сам хукна презглава.

— Е, най-сетне тръгваме! — рече Фродо.

Двамата с Пипин нарамиха раниците, хванаха тояжките си и заобиколиха Торбодън откъм запад.

— Сбогом! — изрече Фродо, загледан в опустелите тъмни прозорци.

Той размаха ръка, после се обърна и (следвайки, без да знае, стъпките на Билбо) изтича подир Перегрин надолу по градинската алея. Сетне прескочиха оградата и в нощта се устремиха към нивята, безшумни като шепота на вятъра в тревата.

В подножието на западния склон на Хълма стигнаха до вратичката към една тясна пътека. Там спряха и оправиха ремъците на багажа. Скоро и Сам дотърча задъхан; тежката раница се извисяваше над плещите му, а на главата си бе нахлупил висока и безформена филцова торба, която наричаше „шапка“. В тъмнината приличаше досущ на джудже.

— Сигурен съм, че сте ми пробутали най-тежките неща — каза Фродо. — Жал ми е за охлювите и за всички други, дето носят къщата си на гръб.

— Аз мога да взема още много, сър. Моят багаж е съвсем лек — юначно излъга Сам.

— Нищо няма да вземаш, Сам! — обади се Пипин. — Добре ще му дойде. Не е получил нищо повече от онова, което поръча да приготвим. Напоследък съвсем се е разпуснал. Като свали някое и друго кило, по-лесно ще носи товара.

— Съжалете горкия стар хобит! — разсмя се Фродо. — Докато стигнем Фуков край, сигурно ще изтънея като върбова вейка. Не, глупости говоря. Подозирам, Сам, че си взел много повече, отколкото ти се полага, и при следващото разпределение ще те държа под око. — Той отново пое тояжката си. — Е, щом всички обичаме да се разхождаме по мръкнало, хайде да отметнем няколко мили, преди да си легнем.

Поеха по пътеката на запад. После я изоставиха и възвиха наляво през нивята. Крачеха в колона покрай плетища и шубраци, а наоколо нощта се сгъстяваше. В тъмните си наметки бяха като невидими, сякаш носеха вълшебни пръстени. И тримата бяха хобити, при това се стараеха да пазят тишина, да не издават даже звук, доловим за някой хобит. Дори зверчетата в полята и горите едва ги усещаха.