Дейвид Брин - Пощальонът

Всъщност, книгата имаше точно обратния ефект. Струваше си в центъра на Агнес да изригне вулкан и да го прати по дяволите, заедно с цялото това змийско гнездо.

Недалеч се чуваше плач на бебе. Гордън погледна навън, но едва успя да различи смътните фигури, които се движеха сред дърветата наоколо. През миналата нощ бяха доведени нови пленници. Те стенеха, струпани около малкото огнище — не заслужаваха дори покрив над главите си.

Скоро Гордън и Джони можеха да се присъединят към тези нещастници, ако Маклайн не получеше отговора, който искаше да чуе. „Генералът“ бе започнал да губи търпение. В края на краищата, от негова гледна точка, беше направил много изгодно предложение.

Гордън нямаше много време за мислене. С първото затопляне нахлуването на холнистите щеше да продължи, със или без неговото съдействие.

Изведнъж се сети за Дина. Откри, че тя му липсва, че се пита дали е все още жива, че иска да я докосва, да бъде с нея… да се остави да му вади душата с въпросите си.

Вече беше прекалено късно да бъде спрян какъвто и да е безумен план, който бе изградила заедно с последователките си. Гордън искрено недоумяваше защо Маклайн все още не му се е присмял и не е злорадствал над поредния удар срещу беззащитната Армия на Уиламит.

„Сигурно е само въпрос на време“, мрачно си помисли той.

Джони тъкмо приключи с оръфаната четка за зъби — единственото им общо имущество. Седна до Гордън и вдигна биографията на Бър. Младежът се зачете за малко, след това вдигна поглед, напълно объркан.

— Зная, че училището ни в Котидж Гроув не е по стандартите отпреди войната, но дядо ми даваше много книги и ми говореше често за историята. Дори аз мога да разбера, че този Холн е измислил половината от това тук. Как е успял да стане известен, пробутвайки книжки като тази? Кой изобщо му е вярвал?

Гордън сви рамене.

— Това се наричаше техника на „Голямата лъжа“, Джони. Просто звучи така, сякаш знаеш за какво говориш и сякаш цитираш реални факти. Говори много бързо. Обвий лъжите си в мъглата на конспирацията и ги повтаряй отново и отново. Онези, които се нуждаят от извинение за омразата и обвиненията си, хората с голямо, но слабо его, ще са повече от доволни от ясното и просто обяснение на това какъв трябва да бъде светът. Подобни типове никога не се уповават на факти.

Хитлер се е справял брилянтно с това. Също и Ленинградският мистик. Холн е просто друг майстор на Голямата лъжа.

„А ти какво си?“ — запита се Гордън. Нима той, създателят на мита за „Възстановените съединени щати“ и поддръжник на измамата за Циклоп, имаше право да произнася присъди?

— А кой е бил този Цинцинат? И той ли е измислен от Холн?

— Не. — Гордън се облегна на дъските и затвори очи. — Ако не се лъжа, той е бил велик военачалник в древния Рим по времето на републиката. Според легендата, един ден му омръзнало да се сражава и се оттеглил, за да се грижи за малкото парче земя, което имал. Веднъж при него дошли пратеници от града. Римските армии били разбити; техните пълководци били напълно некомпетентни. Пълното поражение изглеждало неизбежно. Делегацията открила Цинцинат зад ралото и го замолила да оглави решителната битка.

— А какво им отговорил той?

— Ами — прозя се Гордън, — съгласил се. Макар и неохотно. Сплотил римляните, победил нашествениците и ги преследвал чак до техния собствен град. Била невероятна победа.

— Бас държа, че са го направили цар или нещо подобно — предположи Джони.

Гордън поклати глава.

— Не. Армията го искала. Народът също… Но Цинцинат им казал, че сами гледат да си сложат окови. Завърнал се в имението си и никога повече не го напуснал.

Джони се почеса по главата.

— Но… защо е постъпил така? Нищо не разбирам.

Гордън обаче разбираше. Напълно разбираше историята и сега се замисли върху това. Бяха му обяснили причините не много отдавна. Никога нямаше да го забрави.

— Гордън?

Той не отговори. Вместо това се обърна по посока на слабия звук, който се чуваше отвън. Погледна през процепите между дъските и видя по пътеката откъм реката да се задава група мъже. На кея беше пристанала лодка.

Изглежда Джони още не бе забелязал нищо. Продължаваше да задава въпроси, както правеше винаги. Подобно на Дина, младежът сякаш не искаше да пропусне и най-малката възможност да подобри образованието си.

— Рим е съществувал много преди американската революция, нали, Гордън? Добре де, какъв е тогава този… — той отново вдигна книгата, — … този „орден на Цинцинат“? За какво говори Холн?