Дейвид Брин - Пощальонът

Да не би тези мъже да са прекарали някоя от следвоенните болести? Може би Голямата заушка? Или някакъв вид тироидна хипертрофия?

Внезапно Гордън го осени, че по-едрият от спътниците на Маклайн беше отвратителното чудовище, което изскочи от съседното дърво в онази нощ и го просна на земята, преди да успее да шавне с пръст.

Нито един от тях не беше от новото поколение оцеленци — от грубияните, набирани от селата навред из южен Орегон. Подобно на Безоар, сигурно са били възрастни още преди Безнадеждната война. Времето обаче не им се бе отразило особено. Генерал Маклайн се движеше с плашещата бързина на котка. Кимна към Джони и Безоар разбра жеста му.

Полковникът сплете пръсти.

— А, да. Господин Стивънс, ще бъдете ли така добър да придружите господата до вашата, хм, квартира? Очевидно генералът желае да поговори с вашия началник насаме.

Джони погледна към Гордън. Беше готов по даден знак да скочи и да се бие.

Гордън вътрешно трепна, стреснат от прочетеното в очите на младежа. Не беше виждал подобно себеотрицание.

— Върви, Джон — каза той. — Аз ще дойда по-късно.

Двамата здравеняци излязоха заедно с Джони. След като вратата се затвори и стъпките отшумяха, Гордън се обърна към командира на обединените холнисти. Беше решен на всичко. Не изпитваше разкаяние или страх от лъжите. Ако бе достатъчно добър да измами тези копелета, щеше да го направи. Униформата му вдъхна увереност. Беше готов да изнесе най-доброто представление в живота си.

— Спести си го — внезапно каза Маклайн.

Брадатият мъж вдигна дългата си силна ръка към него.

— Още една проклета дума за твоите „Възстановени съединени щати“ и ще натъпча скапаната ти „униформа“ в гърлото!

Гордън примигна. Погледна към Безоар и видя, че полковникът се хили.

— Страхувам се, че не бях достатъчно откровен с вас, господин инспектор — в последните думи се долавяше открит сарказъм. Безоар се наведе, за да отвори едно чекмедже в бюрото си. — Когато за първи път чух за вас, веднага изпратих хора да проследят пътя ви дотук. Между другото, признавам, че холнизмът не е особено популярен в някои райони. Поне все още не е. Две от групите ми така и не се върнаха.

— Стига си плещил, Безоар — прекъсна го Маклайн. — Имам работа. Извикай оня смотаняк.

Безоар бързо кимна и отиде да дръпне въжето на стената. Гордън остана да се чуди какво искаше да открие в чекмеджето си.

— Както и да е, една от групите ни се натъкна на банда сродни души в Каскадите, южно от Кратерното езеро. Имало е известни недоразумения и се страхувам, че повечето от местните загинали. Но успяхме да убедим един от оцелелите…

Отново се чуха стъпки, след което завесата се дръпна. Високата руса жена я държеше и студено наблюдаваше как в стаята влезе човек с превързана глава. Носеше закърпена маскировъчна униформа и една малка обеца. Погледът му беше забит в пода. Оцеленецът изобщо не изглеждаше щастлив, че се намира тук.

— Бих искал да ви представя един от най-новите сред нас, господин инспектор — каза Безоар. — Но съм уверен, че вече се познавате.

Гордън поклати глава, напълно объркан. Какво ставаше тук? Никога преди не бе виждал този човек!

Безоар сръга новодошлия, който вдигна поглед.

— Не мога да кажа със сигурност — измрънка холнистът, взирайки се в Гордън. — Може и да е той. Беше толкова отдавна… и за толкова кратко време…

Внезапно юмруците на Гордън се свиха. Този глас.

— Това си ти, копеле!

Алпийската шапка беше изчезнала, но Гордън разпозна прошарените бакенбарди и плоското лице. Роджър Септийн далеч не изглеждаше толкова ведър и спокоен, колкото в деня, когато срещна този човек за първи път — на убийствено сухия склон в планината, ухилен и саркастичен, отнасящ всичко, което притежаваше на света, осъждайки го на почти сигурна смърт.

Безоар кимна, удовлетворен.

— Можете да си вървите, редник Септийн. Вярвам, че вашият командир се е погрижил да ви даде подходяща задача тази вечер.

Бившият разбойник и някогашен брокер изтощено кимна. Не посмя да вдигне очи, докато минаваше покрай Гордън.

Гордън разбра, че е сгрешил. Трябваше да игнорира човека и да твърди, че не го познава.

Но имаше ли някакво значение? Маклайн вече изглеждаше толкова сигурен…

— Давай нататък — махна генералът на своя адютант.

Безоар отново се наведе над чекмеджето си и този път извади от него малка черна тетрадка. Подаде я на Гордън.

— Познахте ли я? Името ви е написано отгоре.