Дейвид Брин - Пощальонът

Гордън наблюдаваше как процесията наближава затвора. Двама роби мъкнеха носилка под погледите на охраняващите ги оцеленци.

— След войната Джордж Вашингтон основал организация, наречена „Орден на Цинцинат“ — отсъстващо отговори той. — Бившите му офицери били главните членове…

Пазачът отключи вратата. Робите влязоха вътре и оставиха товара си върху сламата, После излязоха, без да кажат нито дума.

Джони се наведе над човека.

— Много лошо е ранен. Този компрес не е бил сменян от дни.

Гордън бе виждал много ранени хора, откакто неговият курс беше мобилизиран в опълчението. Докато служеше във взвода на лейтенант Ван, се бе научил да прави моментални диагнози. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че при нормални условия раната от куршум можеше да бъде излекувана. Но дъхът на смъртта вече витаеше над неподвижната фигура.

Джони се опита да настани умиращия затворник по-удобно. Гордън му помогна да го завият с одеялата. Чудеше се откъде е дошъл този човек. Не приличаше на жител на Уиламит. Но за разлика от повечето мъже от района на Камас и Роузбърг, беше гладко избръснат — поне до неотдавна. А пък и бе прекалено пълен, за да е роб.

Гордън внезапно спря. После затвори очи и отново ги отвори.

— Джони, погледни тук. Това да не е…

Джони се вгледа накъдето сочеше Гордън, после дръпна одеялата.

— Да му се… Гордън, това прилича на униформа!

Гордън кимна. Униформа… при това от времето преди войната. Беше оцветена и ушита по начин, какъвто не бе виждал никъде в целия Орегон.

На едното рамо на умиращия човек беше зашита емблема, която Гордън разпозна… мечка гризли върху червена ивица… на златен фон.

Малко по-късно извикаха Гордън отново. Появи се обичайният ескорт с факли.

— Този човек умира — каза Гордън на най-главния от тях.

Холнистът сви рамене.

— К’во от това? Сега ще дойде жена да се погрижи за него. Хайде, мърдай. Генералът чака.

По пътя срещнаха приведена фигура, която идваше насреща. Фигурата отстъпи настрани, за да им направи път, свела очи надолу към таблата с бинтове. Пазачите не й обърнаха никакво внимание.

В последния момент обаче тя погледна към Гордън. Той разпозна дребната жена с посивяващата коса, която преди няколко дни бе закърпила дрехите им. Опита се да й се усмихне, но това я смути. Тя рязко изви глава и отстъпи назад в сенките.

Натъжен, Гордън продължи нататък. Момичето му напомняше за Аби. Безпокоеше се за приятелите си в Пайн Вю. Разузнавачите, които бяха открили дневника му, сигурно са минали съвсем близо покрай малкото приветливо селце. Не само крехката цивилизация на Уиламит се намираше в смъртна опасност.

Вече никой никъде не беше в безопасност. Може би с изключение на Джордж Поътън, който си живееше спокойно на върха на Шугърлоуф и се грижеше за своите кошери и бирата си, докато последните останки от света загиваха.

— Писна ми от твоето шикалкавене, Кранц — каза генерал Маклайн, когато охраната ги остави сами.

— Поставяте ме в много трудно положение, генерале. Изучавам онази книга, която ми зае полковник Безоар. Опитвам се да разбера…

— Стига с тези глупости! — Маклайн застана съвсем близо до Гордън. Дори гледано отгоре, лицето на холниста беше плашещо. — Познавам хората, Кранц. Ти си силен и ще бъдеш добър васал. Но си затънал до шия в чувството си за вина и разни други „цивилизовани“ отрови. До такава степен, че вече започвам да си мисля, че май няма да ми бъдеш чак толкова полезен.

Намекът беше повече от ясен. Гордън се опита да скрие внезапната слабост, която го обзе.

— Можеш да станеш барон на Кървалис, Кранц. Един от главните владетели в нашата нова империя. Можеш дори да продължиш да се придържаш към чудатите си старомодни принципи… стига да искаш. Искаш да бъдеш добър към собствените си васали? Искаш да организираш пощенски служби?

Можем да намерим приложение дори за твоите „Възстановени съединени щати“ — от зъбатата усмивка на Маклайн се разнесе неприятен дъх. — Точно затова само двамата с Чарли знаем за дневника ти.

Разбери, това не е, защото ми харесваш. Просто ще те възнаградим за съдействието. Ти ще можеш да управляваш техниците в Кървалис по-добре от всеки мой пълководец. Можем дори да решим онази машина Циклоп да продължи да си работи, стига да си плаща за това.

Значи холнистите все още не знаеха за измислицата. Не че това имаше кой знае какво значение. Никога не ги е било грижа особено много за технологията, освен ако не може да се използва за военни цели. Науката винаги е подпомагала слабите.