Дейвид Брин - Пощальонът

Кажете ми, генерале. Кой ви е наритал задниците толкова яко, че ви се налага да се разкарате от Роуг?

Лицето на Маклайн беше като покрито с буреносни облаци. Грамадните му юмруци се свиха, докато кокалчетата на пръстите му не побеляха. Гордън се приготви да плати прескъпо за думите си. Генералът едва се сдържаше.

— Разкарай го оттука! — изкрещя той към Безоар.

Гордън сви рамене и обърна гръб на кипналия аугмент.

— И като се върнеш искам да си поговоря с теб, Безоар! Искам да разбера откъде е изтекла информация!

Ръката на Безоар, поставена върху рамото на Гордън, трепереше през целия път обратно към затвора.

— Кой е оставил този човек тук! — извика полковникът, когато видя умиращия затворник. Джони и жената се бяха надвесили над него.

— Май беше Истърман — обади се единият от пазачите. — Той тъкмо се върна от фронта на река Салмон…

„… фронта на река Салмон…“ Гордън позна името на реката в северна Калифорния.

— Млъквай! — Безоар почти крещеше. Но Гордън вече бе получил доказателството. — Разкарайте го оттук! И ми доведете веднага Истърман!

Пазачите се разтичаха.

— Хей, по-внимателно! — извика им Джони, когато награбиха изпадналия в безсъзнание човек като чувал с картофи. Безоар хвърли към него смразяващ поглед. Холнистът изля гнева си, като се опита да ритне жената, но рефлексите й бяха бързи. Тя изскочи през вратата, преди той да е успял да я достигне.

— Ще се видим утре — обърна се към Гордън Безоар. — Дотогава гледай да размислиш за писмото до Кървалис. Постъпката ти тази вечер не беше особено умна.

Гордън го изгледа студено, сякаш го забелязваше едва сега.

— Каквото става между генерала и мен не те засяга — отговори той. — Само равни имат правото да отправят предизвикателства един към друг.

Цитатът от Нейтън Холн разтресе Безоар, сякаш го бяха ударили. Гордън седна върху сламата и сложи ръце на тила си, без изобщо да му обръща внимание.

Едва след като Безоар си замина и всичко се успокои, Гордън скочи на крака и забърза към Джони.

— Онзи войник от Калифорния каза ли нещо?

Джони поклати глава.

— Не, Гордън. Нещастникът така и не дойде в съзнание.

— Ами жената?

Джони се огледа. Останалите затворници седяха в ъглите си, както винаги забили поглед в земята.

— Нито думичка. Но ми даде това.

Гордън взе измачкания плик. Веднага разпозна писмото.

Беше писмото от Дина, което му връчи Поътън. Сигурно е било в джоба му, когато жената е взела дрехите.

Нищо чудно, че Маклайн и Безоар така и не споменаха нито думичка за нея!

Генералът никога не трябваше да се добере до това писмо. Колкото и луди да бяха Дина и приятелките й, те заслужаваха своя шанс. Гордън започна да къса писмото и да пъха парчетата в устата си, но Джони протегна ръка и го спря.

— Недей, Гордън! Тя беше написала нещо на последната страница.

— Кой? Какво… — Гордън обърна страницата и с мъка успя да различи драсканиците с молив на бледата лунна светлина. Грубите печатни букви ярко контрастираха с равния почерк на Дина.

истина ли е?

толкова свободни ли са жените на север?

някои мъже едновременно силни и добри?

ще умре ли за теб?

Гордън седя дълго време, загледан в тъжните, прости думи. Призраците продължаваха да го преследват. Думите на Джордж Поътън за Дина още не му даваха мира.

Големите неща не си отиваха.

Изяде писмото бавно. Не сподели храната с Джони.

Около час по-късно навън се раздвижиха — провеждаше се някаква церемония. В другия край на площада под звуците на барабан бавно маршируваха две колони холнисти. По средата между тях крачеше висок рус мъж. Гордън го разпозна — това беше войникът, който захвърли умиращия затворник върху сламата по-рано през деня.

— Сигурно е Истърман — обади се Джони, силно впечатлен. — Това ще му е за урок защо се е върнал, без да докладва най-напред на генерала.

Гордън си помисли, че Джони трябва да е гледал прекалено много военни екшъни на видеото в библиотеката на Кървалис.

В края на колоната разпозна Роджър Септийн. Дори в тъмното се виждаше, че бившият планински разбойник трепери като лист и едва не изпуска пушката си.

Прокурорският глас на Чарлз Безоар също звучеше нервно, докато четеше обвинението. Истърман бе застанал с гръб към едно голямо дърво. Изразът на лицето му беше отсъстващ. Трофеите му бяха окачени на гърдите му като патрондаш… като зловещи награди за службата му.

Безоар отстъпи назад и генералът се приближи към осъдения. Маклайн стисна ръката на Истърман, целуна го по двете бузи и също отстъпи да наблюдава края. Един сержант с две обеци на ухото излая заповедите си. Екзекуторите коленичиха, вдигнаха пушките си и стреляха едновременно.