Дейвид Брин - Пощальонът

Една дребна фигура бързо премина през осветеното от луната открито пространство пред колибата, точно където лежаха двамата пазачи.

— Това е тя! — възкликна Джони. Гордън също разпозна тъмнокосото момиче, което бе написало малката добавка към писмото на Дина. Той гледаше как тя преодолява ужаса си и се осмелява да доближи телата, за да се убеди, че са мъртви.

Тялото й се разтрепери и девойката издаде стон, когато откри ключовете на колана на втория войник. За да ги достигне, тя трябваше да прокара пръстите си между ужасните трофеи, но затвори очи и успя.

Всяка секунда беше същинска агония, докато катинарът най-после се отключи. Освободителката им се дръпна назад, когато двамата се затичаха към труповете. Взеха им оръжията. После завлякоха телата вътре в колибата и поставиха катинара на мястото му.

— Как се казваш? — попита Гордън свитата фигура. Очите й бяха затворени.

— Х-Хедър — отговори тя.

— Хедър. Защо ни помогна?

Очите й се отвориха. Бяха съвсем зелени на цвят.

— Твоята… твоята жена беше писала… — Тя направи видимо усилие да дойде на себе си. — Никога не съм разбирала какво разправят старите жени за онова време… Но после някои от новите затворници разказваха разни неща за север… и за тебе…

Тя се сви, когато Гордън протегна ръка да я докосне по бузата.

— Н-нали няма да ме биеш много, защото прочетох писмото ти?

Гордън се дръпна назад. Нежността беше нещо непознато за нея. Наум му дойдоха какви ли не уверения, но той избра най-простото.

— Няма изобщо да те бия. За нищо на света.

Джони се изправи до него.

— Долу стои само един пазач, Гордън. Има начин да го доближим, без да ни усети. Може и да е холнист, но не очаква нищо нередно. Ще му видим сметката.

Гордън кимна.

— Ще я вземем със себе си — заяви той.

Джони го погледна, разкъсван от противоположни чувства. Накрая реши, че главната му задача е да измъкне Гордън оттук.

— Но…

— Ще разберат кой ги е отровил. Ще я разпънат на кръст, ако остане тук.

Джони примигна, после кимна, очевидно радостен, че дилемата се е разрешила толкова бързо.

— Добре тогава. Хайде да тръгваме!

Понечиха да тръгнат, но Хедър дръпна Гордън за ръкава.

— Чакай малко — каза тя и помаха към тъмното.

От сенките се появи фигура, облечена в панталони и широка риза, препасана с колан. Втората жена не можеше да бъде объркана. Наложницата на Чарлз Безоар беше навила косата си на кок. Носеше малък пакет и изглеждаше по-нервна и от Хедър.

Но тя има какво да губи, помисли си Гордън. Желанието й да тръгне с двама непознати към непозната земя беше просто израз на огромното й отчаяние.

— Казва се Марси — обади се другото момиче — Не бяхме сигурни дали ще ни вземете, затова тя ви носи подарък.

Марси отвори пакета с треперещи ръце.

— Т-това е п-пощата ви — обясни тя. Държеше листата внимателно, сякаш се страхуваше да не ги счупи.

Гордън едва не се засмя, когато видя безполезната купчина. Но бързо се овладя, още повече, че видя сред писмата малкия си изпомачкан дневник. Момичето беше поело огромен риск.

— Добре — каза той, докато завързваше отново пакета. — Тръгвайте след нас и нито дума! Щом махна така, залегнете и чакайте.

Двете жени тържествено кимнаха. Гордън се обърна да поведе групата, но видя, че Джони вече бе тръгнал.

„Този път млъкни. Той е прав, по дяволите.“

Свободата беше чудесно облекчение. Но заедно с нея идваше и онази кучка Дългът.

Мразейки се за това, че отново е станал „важен“, Гордън се сниши и заедно с жените тръгна след Джони към кея.

Нямаха избор накъде да вървят. Снеговете бяха започнали да се топят и Роуг се бе превърнала в ревящ поток. Можеха да се насочат единствено надолу по течението и да се молят.

Джони още ликуваше. Пазачът се обърна, едва когато той беше на две крачки от него и умря, без да издаде нито звук, щом Джони се нахвърли отгоре му и нанесе три бързи удара с ножа си. Младежът беше опиянен от собствената си сръчност, докато качваха жените в лодката и отплаваха.

Гордън нямаше сърце да му каже истината. Бе видял лицето на пазача, преди да го бутнат във водата. Горкият Роджър Септийн изглеждаше изненадан, обиден — изражение, което не подхождаше на един холнистки супермен.

Гордън си спомни как за първи път беше стрелял срещу разбойници, преди близо две десетилетия, когато опълчението все още се мъчеше да потуши бунтовете, преди да бъде погълнато от тях. Тогава не изпитваше никаква гордост. През нощта беше плакал за жертвите си.