Дейвид Брин - Пощальонът

Джони никога не позволяваше желанията му да го обсебят напълно. Той сви рамене.

— Добре тогава. Хайде да разкараме кануто. — Младежът скочи в ледената вода. Гордън го последва, като взе един здрав клон вместо кука. Водата не му се стори по-топла, отколкото първия път. Пръстите на краката му започнаха да вкочанясват.

Двамата почти стигнаха преобърнатото кану, когато Джони извика и посочи към водата.

— Пощата!

В края на водовъртежа забеляза плика, който се носеше към средата на реката.

— Не! Остави я! — изкрещя Гордън. Но Джони вече се бе хвърлил натам, без да обръща внимание на виковете му. — Върни се, глупако! Джони!

Гордън гледаше безпомощно как пакетът и момчето се мятат близо до другия бряг на реката. Право пред тях водата се втурваше надолу в ревящ водопад.

С ругатни, Гордън се хвърли в ледената вода и заплува с всички сили към тях. Течението го повлече, но в последния момент успя да се хване за някакъв надвесен над водата клон… точно навреме.

През завесата от пяна видя как приятелят му се хвърля след пакета надолу към ужасната бъркотия от каменни зъби и пръски.

— Не! — изкрещя Гордън. Гледаше как Джони и пакетът се премятат през ръба на водопада и изчезват от погледа му.

Продължи да гледа още няколко минути надолу, въпреки че очите му се замъглиха от парещите сълзи, но от ужасния водовъртеж не се показа нищо.

Най-после, когато дланите му започнаха да се хлъзгат, Гордън се отказа. Здраво стиснал клона, той се запромъква към брега, докато краката му не опряха дъното. Продължи нагоре по течението към разнебитеното кану, без да поглежда към жените, които се взираха в него с широко отворени очи.

С помощта на импровизираната кука довлече, кануто до една издатина в стената на каньона и там започна да удря по него, разбивайки малката лодка на трески.

Като хлипаше, Гордън продължи да удря водата, дълго след като и последните парчета бяха вече далеч.

Прекараха деня, скрити в храстите, обрасли около един порутен бетонен бункер. Сигурно бе служил като скривалище на някой оцеленец преди Безнадеждната война, но сега от него бяха останали само развалини — разбит и ограбен, с дупки от куршуми по стените.

Преди войната Гордън беше чел, че в страната има места, пълни с подобни бункери — издигнати от хора, които чакаха краха на обществото и фантазираха какво ще правят след това. Имаше курсове по оцеляване, специални магазини… цяла индустрия работеше, за да задоволява „нуждите“, които далеч надхвърляха нуждите на обикновен планинар или пътешественик.

Някои бяха просто мечтатели или безобидни любители на оръжието. Малцина бяха последователи на Нейтън Холн и сигурно бяха изпаднали в ужас, когато фантазиите им се сбъднаха.

Когато денят настъпи, повечето самотни „оцеленци“ измряха в бункерите си. Битките и времето бяха довършили останалото. Студеният дъжд се сипеше върху бетонните блокове, докато тримата, бегълци се редуваха в почивките си.

Веднъж чуха викове и конски тропот. Заради жените Гордън направи усилие да изглежда спокоен. Постарал се бе да оставят колкото може по-малко следи, но двете му спътнички нямаха опит дори колкото разузнавачките от Армията на Уиламит. Изобщо не беше сигурен, че ще успее да заблуди най-добрите следотърсачи в света от времето на Кочийз 10 10 Вожд на апахите, ок. 1815–1874 г. — Б.пр. .

Конниците продължиха и не след дълго бегълците можеха да се отпуснат поне за малко. Гордън задряма.

Топи път нямаше сънища. Беше твърде изтощен, за да преследва духове.

Когато продължиха, луната вече бе изгряла. Имаше три пътеки, които често се пресичаха, но Гордън успяваше някак си да ги води във вярната посока, ориентирайки се по леда върху северната страна на стеблата на дърветата.

Три часа след залеза доближиха до развалините на малко селце.

— Айлахий. — Хедър познаваше мястото.

— Напуснато е — забеляза Гордън. Луната осветяваше призрачните постройки. Всичко, от къщата на барона до последната барака, изглеждаше пусто.

— Всички воини и робите са изпратени на север — обясни Марси. През последните няколко седмици бяха опразнени много села.

Гордън кимна.

— Бият се на три фронта. Маклайн хич не се шегуваше, че ще бъде в Кървалис през май. Трябва да превземе Уиламит или да умре.

Местността приличаше на лунен пейзаж. Навсякъде имаше фиданки, но само някои дървета бяха достатъчно високи. Гордън се досети, че това сигурно е едно от местата, където холнистите са се опитвали да въведат примитивно земеделие, изсичайки и подпалвайки гората. Но земята тук не беше плодородна както в долината на Уиламит. Явно експериментът се бе провалил.