Дейвид Брин - Пощальонът

Гордън поклати глава. Джони се загледа над главата на мъжа. Безоар сви рамене.

— Не? Жалко. Може би друг път. Надявам се, че нямате нищо против. — Безоар си наля чаша кафява течност и кимна към двата стола до камината. — Моля ви, господа, сигурно сте още изтощени от пътуването. Разполагайте се. Имам толкова въпроси към вас.

Например, господин инспекторе, как вървят нещата в източните щати, отвъд планини и пустини?

Гордън дори не мигна. Значи „Освободителната армия“ си имаше разузнаване. Нямаше нищо чудно, че Безоар знае кои са те… или поне за какъв го смятат в северен Орегон.

— Нещата не са много по-различни, отколкото на запад, господин Безоар. Хората се опитват да живеят и да възстановят каквото могат.

Гордън се мъчеше да извика образа на фантазиите си за Сейнт Пол, Одеса и Грийн Бей — за живите градове, в които биеше сърцето на възкръсващата нация, а не за призрачните развалини, ограбени от бандите оцеленци.

Говореше за градовете така, както си ги представяше. Гласът му беше строг.

— На някои места хората имаха по-голям късмет, отколкото другаде. Те си възвърнаха много неща. На други възстановяването бе… затруднено. Някои от онези, които почти погубиха нацията ни преди едно поколение, все още опустошават, нападат куриерите ни и прекъсват комуникациите.

И тъй като споменавам това — студено продължи Гордън, — не мога да не ви попитам какво направихте с пощата, която откраднахте от Съединените щати?

Безоар си сложи очила с тънки рамки и вдигна дебела папка от бюрото до себе си.

— Предполагам, че говорите за тези писма? — попита той и отвори папката. Зашумоляха листа. — Виждате ли? Няма да отричам. Смятам, че трябва да бъдем откровени един към друг, ако искаме от срещата ни да излезе нещо.

Да, отряд наши разузнавачи откри натоварен кон сред развалините на Юджийн — предполагам, вашия, — чийто товар бил много странен. По ирония на съдбата, точно когато те преглеждали товара, вие сте убили двама от другарите им на друго място в изоставения град.

Безоар вдигна ръка, преди Гордън да успее да проговори.

— Не се страхувайте от възмездие. Нашата философия на холнисти не вярва в подобно нещо. Победили сте в честна борба. Това ви издига в очите ни. Защо мислите, че се отнесохме човешки с вас, вместо да ви скопим като роби или овце?

Безоар дружелюбно се усмихна. Вътре в Гордън всичко кипеше. Миналата пролет в Юджийн видя какво направиха холнистите с беззащитните тела на жертвите си. Спомни си майката на малкия Марк Ъейдж, която спаси неговия и на сина си живот с геройската си постъпка. Безоар имаше предвид точно това, което бе казал, но за Гордън логиката му изглеждаше изпълнена с отвратителна, горчива ирония.

Плешивият оцеленец разпери ръце.

— Признавам, че взехме вашата поща, господин инспектор. Можем ли да се опитаме да смекчим вината си, като се позовем на своето невежество? Та нали преди тези писма да пристигнат при мен, никой от нас не беше дори чувал за Възстановените съединени щати!

Представете си нашето изумление, когато видяхме всичко това… писма, носени много километри от град на град, назначения за нови началници на пощи и тези — той вдигна няколко листа — тези декларации на Временното правителство в Сейнт Пол.

Думите звучаха примирително и сериозно. Но в тона на Безоар имаше нещо… Гордън не можеше да каже какво точно, но това го объркваше.

— Вече знаете — възрази той. — И въпреки това продължавате. Двама от куриерите ни изчезнаха безследно след нахлуването ви на север. Вашата „Американска освободителна армия“ е в състояние на война със Съединените щати от много месеци насам, полковник Безоар. И това не може да се припише на вашето невежество.

Сега лъжите съвсем лесно излитаха от устата му. Но в основата си думите му бяха самата истина.

Още от онези първи седмици, след като голямата война бе „спечелена“ и Съединените щати все още имаха правителство, а храната и помощите все още се движеха спокойно по магистралите, основният проблем не беше врагът, а хаосът вътре.

Семената гниеха в силозите, а фермерите бяха покосявани от болести. Ваксини имаше в градовете, където хората измираха от глад. Жертвите от насилието, последвало разпадането на инфраструктурата, бяха повече от всички бомби и бактерии на войната. Повече дори от жертвите на Тригодишната зима.

Хора като този отсреща отнеха последната надежда на милиони.

— Може би, може би. — Безоар изпи чашата си на един дъх и се усмихна. — Значи отново мнозина се провъзгласяват за истинските наследници на американската независимост. Значи вашите „Възстановени съединени щати“ контролират големи територии и население, а лидерите са същите стари отрепки, които навремето печелеха изборите с подкупи и телевизионни усмивки. Това ли е истинската Америка?