Дейвид Брин - Пощальонът

— Влязоха право в капана! — изкрещя той с пълни сили. — Джордж каза, че ще ги пресрещне откъм реката! Фил, прикривай отдясно!

Ама че импровизация! Въпреки че думите му сигурно се бяха изгубили сред изстрелите и крясъците, те можеха да осуетят плановете на оцеленците. Гордън продължи да крещи и да надува свирката, опитвайки се да смути нападателите.

Мъжете крещяха и тъмни фигури се търкаляха по земята в отчаяна схватка. От лагера се издигнаха високи пламъци, хвърлящи сенките на биещите се хора върху дърветата.

Ако битката продължеше повече от две минути, щеше да означава, че има някакъв шанс. Крещеше, сякаш се обръщаше към цяла армия:

— Не оставяйте копелетата да се измъкнат през реката! — И наистина, стори му се, че видя някакво движение натам. Гордън се промъкваше от дърво на дърво към мястото на битката, въпреки че нямаше никакво оръжие. — Дръжте ги натясно! Не ги пускайте…

Точно в този миг от съседното дърво внезапно се появи тъмна фигура. Гордън се спря само на три метра от боядисаното на бели и черни ивици лице, което едва се различаваше в мрака. Широка усмивка с дупки на мястото на някои зъби сякаш разсече лицето. Тялото под усмивката беше огромно.

— Ама че кречетало — коментира оцеленецът. Тъмните му очи се стрелнаха над рамото на Гордън. — Нейт, к’во ще кажеш да го успокоим малко?

В първия момент Гордън си каза, че това е блъф и холнистът е сам.

Вниманието му се отклони само за миг, но това беше напълно достатъчно. Маскираната фигура се премести със светкавична скорост. Ужасен удар като от парен чук повали Гордън на земята.

Светът се изпълни със звезди и болка. „Как е възможно човек да се движи толкова бързо?“ — учуди се той с последните остатъци от съзнание.

После всичко му стана безразлично.

Ситният леден дъжд превърна кишавия път в тресавище, което всмукваше краката на пленниците. Те се бореха с калта и се стараеха да се движат редом с конете. След три дена пътуване всичко, което все още имаше значение в отеснелия свят на пленниците, беше да издържат и да избягнат нови побои.

Без своите маски победителите изглеждаха не по-малко ужасяващо. Яздеха като властелини през завладените територии, облечени в камуфлажните си екипировки. Най-младият холнист, който носеше само една златна обеца, се движеше последен и от време на време изръмжаваше към пленниците и дърпаше рязко въжето около ръцете на първия от тях, като караше всички да ускорят темпото за известно време.

Навсякъде покрай пътя лежеше боклук, оставен от последователните вълни от бегълци. След безброй сражения и кланета, най-силните бяха овладели високите части на района. Това беше раят на Нейтън Холн.

На няколко пъти минаха през малки групи коптори, отвратителни дупки, построени от довоенни отпадъци. Във всяко порутено селце съсипаните създания, които живееха там, се измъкваха покрай пътя да почетат с поклон господарите си. От време на време някой нещастник се просваше на земята, прострелян нехайно, без видима причина.

Едва след като воините бяха с гръб към тях, обитателите се осмеляваха да вдигнат глави. В уморените им очи нямаше омраза, а само глад. Взираха се жадно в охранените задници на отминаващите коне.

Робите почти не поглеждаха към новите пленници. Липсата на внимание беше взаимна.

Денят преминаваше в ходене, прекъсвано от няколко кратки почивки. През нощта разделяха пленниците, за да не разговарят помежду си и ги завързваха към конете, за да не умрат от студ. На разсъмване им даваха рядка каша и ходенето продължаваше.

Двама от заловените умряха, преди да изтече четвъртият ден. Други двама — прекалено слаби, за да продължат — бяха оставени в малкото порутено имение на някакъв местен холнистки барон като попълнение вместо робите, чиито разпънати тела все още висяха покрай пътя — нагледно предупреждение за всеки, който се осмеляваше да вдигне глава.

През цялото това време Гордън не виждаше нещо повече от гърба на човека пред себе си. Бе започнал да мрази мъжа, вързан зад него. Всеки път, когато той се препънеше, по натъртените му мускули преминаваше внезапна вълна от болка. Чак след време забеляза, че е изчезнал и сега оставаха само двама пленника, които се влачеха зад конете. Завиждаше му, без дори да знае дали е жив.

Пътуването изглеждаше безкрайно. Когато дойде на себе си преди няколко дни, то вече беше започнало. Оттогава рядко идваше в пълно съзнание. Въпреки болката, част от него се радваше на унеса и монотонността. Нямаше духове. Нямаше трудни въпроси и чувство за вина. Всичко се свеждаше до най-прости действия. Стъпка, после още една, преглъщане на онова, което му даваха за храна, главата наведена…