Дейвид Брин - Пощальонът

Едно обаче е вярно — много жени са участвали във великите „мъжки“ планове, както и в голямото зло.

Освен това е очевидно, че повечето мъже попадат между двете крайности на доброто и злото, за които споменах. Но, Гордън, тези, които попадат между крайностите, не са способни да владеят силата! Те не променят света към по-добро или по-лошо. Те просто нямат значение.

Разбираш ли? Бих могла да отговоря на възраженията ти, ако беше тук! Въпреки че никога няма да забравя колко съм била мамена от живота, аз със сигурност имам чудесно образование за нашето време. А през последната година научих още повече неща от теб. Контактът с теб ме убеди, че съм права по отношение на мъжете.

Погледни истината в очите, любов моя. Просто не са останали достатъчно добри момчета като теб, за да спечелят този рунд. Ти и хората като теб сте нашите герои, но копелетата печелят! Те са на път да затрият всичко светло, останало все още. И вие не можете да ги спрете сами.

Гордън, съществува и друга сила в човечеството. Тя е можела да възстанови баланса в онези времена, преди Безнадеждната война. Но е била мързелива или разсеяна… не зная. Както и да е, поради някаква причина не се е намесила. Не и по подходящ начин.

Ето и второто нещо, което разбрахме: че сега е настъпил нашият последен шанс да направим това вместо жените, които са се провалили в миналото.

Ще спрем копелетата сами, Гордън. Най-после отиваме да си свършим работата… да направим своя избор.

Моля те, прости ми. Останалите искат да ти съобщя, че винаги ще те обичаме. Оставам завинаги твоя,

— Спри… о, Господи… Недей!

Когато внезапно се събуди, Гордън откри, че е скочил на крака. Остатъците от лагерния огън припламваха на сантиметри от пръстите на краката му. Ръцете му бяха протегнати напред, сякаш се готвеше да сграбчи някого или нещо.

Последните остатъци от съня му отлитаха в тъмната гора. Отново го бе посетил неговият дух. Гласът на мъртвата машина тътнеше през годините, обвиняваше го с растящо нетърпение.

„… Кой ще се погрижи… за тези глупави деца…?“

Редици мигащи светлини и тъжният глас на електронната мъдрост, отчаяна от постоянните провали на живите човешки същества.

— Гордън? Какво става?

Джони Стивънс седеше в спалния си чувал и търкаше очи. Беше много тъмно и единствената светлина идваше от догарящите въглени и няколкото бледи звезди, успели да проникнат през облачното небе и надвисналите клони на дърветата.

Гордън поклати глава, отчасти за да прикрие треперенето на тялото си.

— Тъкмо се канех да проверя конете и постовете — каза той. — Лягай да спиш.

Младежът кимна.

— Добре. Кажи на Филип и Кал да ме събудят, когато дойде време за смяна. — Той отново се напъха в чувала. — Внимавай, Гордън.

Скоро започна да диша равно и на лицето му се появи безгрижна усмивка. Сякаш трудният живот не правеше никакво впечатление на Джони. Това винаги изумяваше Гордън. След седемнайсет години той самият все още не бе в състояние да свикне с този живот. Все още (и особено напоследък, когато наближи средната възраст) си представяше, че на сутринта ще се събуди в стаята си в общежитието в Минесота и ще се окаже, че цялата мръсотия и безумие е била просто кошмар — някакъв друг свят, който никога няма да се превърне в реалност.

Недалеч бяха наредени спалните чували. Освен Джони, имаше още осем души — Аарон Шимел и всички бойци, които се бяха съгласили да тръгнат с тях.

Четирима от доброволците бяха момчета, едва започнали да се бръснат. Останалите бяха старци.

Гордън не искаше да мисли, но спомените напираха, докато нахлузваше обувките и пончото си.

Въпреки пълната си победа, Джордж Поътън сякаш с нетърпение очакваше Гордън и хората му да си тръгнат. Гостите на патриарха на Шугърлоуф го караха да се чувства неудобно. Имението му нямаше да бъде същото, докато не напуснеха.

Освен безумното си писмо, Дина беше приготвила още един пакет. В него се бе изхитрила да изпрати — с помощта на „Щатската поща“ — подаръци за жените от домакинството на Поътън, независимо от мнението на Гордън. Малките пакетчета със сапун, игли и бельо бяха съпроводени с напечатани послания. Имаше и шишенца с хапчета и кремове от аптеката в Кървалис. А като капак, Гордън беше видял и копия на писмото й, адресирано до самия него.

Всичко това обърка Поътън. Писмото на Дина го беше хвърлило в смут поне колкото речта на Гордън.

— Не мога да разбера — беше казал той на Гордън, който бързаше да си приготви нещата за тръгване. — Как е възможно една очевидно интелигентна жена да стигне до такива шантави идеи? Никой ли не се е опитал да я вразуми малко? Какво си мисли, че ще успее да постигне сама със своята тайфа момичета срещу холнистите?