Дейвид Брин - Пощальонът

Всички чакаха. Бяха в ръцете му. Бяха готови!

Тогава погледна към Джордж Поътън, неподвижен и непроницаем като скала на трептящата светлина. И в момент на внезапно просветление разбра къде е проблемът.

За първи път се опитваше да прокара мита си за „Възстановените съединени щати“ пред човек, който беше много, много по-силен от него.

Гордън знаеше, че има значение не само достоверността на разказа, а и личността, която стои зад него. Би могъл да ги убеди всички тях в съществуването на възродената нация някъде на изток, но това в края на краищата нямаше да промени нищо… не и ако Джордж Поътън се усмихне спокойно и снизходително, едва прикривайки прозявката си.

Тогава разказът щеше да се превърне в разказ за отживелица. За анахронизъм. За нещо безсмислено.

Гордън затвори наполовина отворената си уста. Редиците лица го наблюдаваха в очакване. Но той поклати глава, отказал се от приказката и от изгубената битка.

— Изтокът е далеч — промълви тихо.

Вдигна глава. Гласът му отново започна да укрепва.

— Онова, което става там, може и да се отрази върху всички нас, стига да доживеем. Но засега имаме проблем тук, в Орегон.

Нацията, за която говоря, е готова отново да възкръсне, ако помогнете. Готова да възвърне надеждата на света. Повярвайте в това, и бъдещето ще се реши тук, сега. Ако нещо е олицетворявало Америка, това са хората, които проявяват най-добрите си качества в екстремни ситуации. Които си помагат един на друг в критичните моменти.

Гордън се обърна и погледна Джордж Поътън. Гласът му отново стана тих, но вече в него нямаше слабост.

— Ако сте забравили всичко това, ако нищо от казаното няма значение за вас, тогава мога само да кажа, че ми е жал за вас.

Времето сякаш спря. Атмосферата беше нагнетена. Поътън стоеше неподвижно, подобно на издълбано в скала изображение на патриарх. Сухожилията на врата му бяха изпъкнали като корабни въжета.

Каквато и вътрешна борба да го измъчваше, тя бе потисната за секунди. Поътън тъжно се усмихна.

— Разбирам ви — каза той. — И сигурно сте напълно прав, господин инспектор. Не мога да намеря лесен отговор, освен че повечето от нас са давали и давали от себе си, докато не остана нищо за даване. Разбира се, можете отново да молите за доброволци. Не бих спрял никого. Но не вярвам, че мнозина ще тръгнат с вас.

Надявам се ще разберете, че съжаляваме — поклати глава той. — Наистина съжаляваме. Но вие искате прекалено много. Ние спечелихме нашия мир. И за нас той е по-ценен от честта.

„Цялото това пътуване — помисли си Гордън. — Бихме целия този път за нищо.“

Поътън взе два листа и ги подаде на Гордън.

— Това е писмото, което получих от Кървалис. Носели сте го през цялото време в чантата си. Но въпреки че върху плика е написано моето име, то не е адресирано до мен. Трябвало е да бъде доставено на вас… поне така пише в началото. Надявам се ще ми простите, задето си позволих да го прочета.

В гласа на човека имаше съчувствие. За първи път Гордън чу Поътън да повтаря думите си — твърде тихо, за да го чуят останалите.

— Съжалявам — каза той. — И аз самият съм силно впечатлен.

Мой скъпи Гордън,

Когато четеш това писмо, ще бъде прекалено късно да ни спреш, затова те моля да останеш спокоен, докато се опитам да ти обясня. Ако и тогава не успееш да ни разбереш, надявам се някак да намериш сили в себе си поне да ни простиш.

Говорих много със Сузана и останалите момичета от армията. Прочетохме толкова книги, колкото ни позволяваше свободното от задължения време. Измъчихме своите майки и лели с въпроси за миналото. И накрая бяхме принудени да направим два извода.

Стана ни ясно, че мъжете никога не е трябвало да се оставят да контролират света. Мнозина от вас са направо великолепни, но още повече са пълните ненормалници.

Просто това е характерна черта на пола ви. Добрата му страна е дала на човечеството силата на съзиданието, науката, медицината и философията. Същевременно тъмната ви половина крои истински пъклени планове и прави всичко възможно да ги реализира на практика.

Гордън, някои от старите книги посочват причините за тази странна двойственост. Науката вероятно е била на крачка от отговора в навечерието на войната. Социолозите (повечето жени) са били онези, които са се занимавали с проблема и са си задавали нелеките въпроси. Но каквото и да са научили, то е загубено за нас, с изключение на най-простите истини.

О, Гордън, мога буквално да те чуя как се възпротивяваш и заявяваш, че отново преувеличавам, че прекалено опростявам нещата и „правя големи изводи от твърде малко данни“.