Дейвид Брин - Пощальонът

— Цветовете…

Усети движение отляво.

— Понякога се чудя дали тези залези не са последния дар от Бога… нещо като дъгата за Ной, само че този път Създателят просто казва „сбогом“… на всички ни.

Гордън не отговори. Нямаше нужда.

— Но след толкова много години виждам, че атмосферата бавно започва да се изчиства. Залезите не са такива, каквито бяха след края на войната.

Гордън кимна. Защо хората от крайбрежието винаги смятаха, че имат някакъв монопол върху залезите? Спомни си прериите след Тригодишната зима, когато небето се прочисти достатъчно, за да се вижда слънцето. Тогава сякаш небето беше разсипало всичките си цветове, величествени и смъртоносни със своята красота.

Без да се обръща, Гордън знаеше, че Поътън продължава да седи на мястото си и се усмихва.

— Веднъж, може би преди десетина години, седях точно тук, на това място. Възстановявах се от една тежка рана и съзерцавах залеза, когато усетих, че някой или нещо се движи надолу покрай реката. Слязох да погледна по-отблизо. Нещо ми подсказваше, че не са враговете. Доближих се колкото можех по-тихо на неколкостотин метра разстояние и насочих далекогледа си по посока на шума. Изобщо не бяха хора. Представи си как се изненадах, когато ги видях да се разхождат покрай брега на реката, хванати за ръце. Той внимателно й помагаше на препятствията, а тя тихо мърмореше и носеше нещо, увито във вързоп.

За Бога, това беше двойка шимпанзета. Или поне едното бе шимпанзе, а другото — някаква по-малка човекоподобна маймуна. Изчезнаха в гората, преди да успея да ги разгледам внимателно.

За първи път от десет минути насам Гордън примигна. Образът бе изплувал така ясно в съзнанието му, сякаш е бил там и е наблюдавал сцената през рамото на Поътън. „Защо ми разказва това?“

— Сигурно бяха избягали от зоопарка в Портланд, заедно с леопардите, които и сега могат да се открият из Каскадите — продължи Поътън. — Това беше най-простото обяснение… че са успели за няколко години да си проправят път на юг, търсейки храна и помагайки си един на друг. После си дадох сметка, че се движат по южния бряг на Коквил, право към територията на холнистите. Какво можех да направя? Отначало реших да тръгна след тях. Да се опитам да ги хвана или поне да ги отклоня от пътя им. Но нямаше да постигна нищо друго, освен да ги изплаша. А и в края на краищата, щом бяха стигнали дотук, каква полза имаше аз да ги предупреждавам за опасността да попаднат сред хора? Навремето са били затворени в клетка, а сега бяха свободни. Не съм толкова глупав да си помисля, че бяха по-щастливи, разбира се. Но поне не бяха зависими от прищевките на другите.

Гласът на Поътън стана още по-тих.

— А зная, че това е неимоверно скъпо нещо.

Отново настъпи тишина. После планинецът завърши историята си:

— Оставих ги да продължат. Сега, докато седя тук и наблюдавам залеза, често се питам какво ли е станало с тях.

Очите на Гордън се затвориха напълно. Тишината го притисна. Пое въздух и се насили да дойде на себе си. С тази странна история Поътън се опитваше да му каже нещо. Гордън на свой ред също имаше какво да каже.

— Не е казано, че задължението да помагаш на другите е същото като да бъдеш зависим от…

Не довърши. Нещо се бе променило. Отвори очи и видя, че Поътън си беше отишъл.

Вечерта се събраха много хора — много повече, отколкото Гордън предполагаше, че живеят в тази рядко населена долина. В чест на дошлия пощальон беше устроен истински фестивал. Децата пееха, а няколко малки трупи изпълниха превъзходни скечове.

За разлика от Севера, където най-популярните песни бяха най-често запомнени от дните на телевизията и радиото, тук само някои стари рок парчета бяха адаптирани за банджо или акустична китара. Вместо това музиката се бе обърнала към по-дълбоката и стара традиция.

Брадатите мъже, жените в дълги рокли, суетящи се около масата, светлините от огъня и лампите — всичко това приличаше на сбирка, която би могла да се случи и преди двеста години, когато в Долината за първи път е стъпил кракът на белия човек и когато хората са се събирали, за да се повеселят заедно и да се скрият от студа.

Джони Стивънс представи северняците на фестивала. Носеше скъпоценната си китара и плени хората с таланта си, карайки ги да пляскат с ръце и да се впуснат в буен танц.

При нормални обстоятелства това щеше да е страхотен купон и Гордън с радост би се включил с репертоара си от времето преди да стане „пощальон“, когато беше обикновен пътуващ актьор, продаващ песни и представления срещу храна и подслон и така прекосил половината континент.