Дейвид Брин - Пощальонът

Успокои уплашения си кон. Явно и той беше усетил миризмата на мечка.

Стопанинът на планината използваше кани с меча мас, за да предсказва времето, като комбинираше традиционната техника с педантично, научно записване на резултатите. Отглеждаше крави и овце и така си осигуряваше мляко и вълна. Парниците му, отоплявани с биогенериран метан, даваха пресни зеленчуци през цялата година, дори в най-студената зима.

Джордж Поътън с особена гордост им показа пивоварната си, прочута с най-добрата бира в района.

Стените на обширния му дом бяха украсени с чудесна дърворезба и украшения, направени от деца. Гордън очакваше да види оръжия и бойни трофеи, но нямаше нищо подобно. Нищо не подсказваше за водената дълги години война.

През целия ден Поътън изобщо не продума за работа, а ги разведе навсякъде и наглеждаше приготовленията за празненството в тяхна чест. Късно следобед, след като им показа стаите и им пожела приятна почивка, техният домакин изчезна.

— Май го видях да тръгва на запад — отговори Бокуто на въпроса на Гордън. — Към скалите ей там.

Гордън му благодари и тръгна надолу по оградения с камъни път между дърветата. Цели часове Поътън умело избягваше всякакъв опит за сериозен разговор, като винаги ги разсейваше с нещо ново за виждане или с очевидно неизчерпаемия си запас от народни знания.

Довечера изглежда се очертаваше същото. За срещата с тях се събираха много хора. Можеше изобщо да няма никаква възможност за разговори.

Естествено знаеше, че не бива да бъде толкова нетърпелив. Но Гордън не искаше да се среща с никой друг. Искаше да говори с Джордж Поътън насаме.

Откри го седнал на самия ръб на пропастта, с лице към бездната. Далеч отдолу се чуваше ревът на притоците на Коквил. На запад планините на Коуст Рейндж бяха облени в кървавочервените отблясъци на залеза.

Джордж Поътън медитираше, седнал върху проста червена постелка. Обърнатите му нагоре длани почиваха върху коленете. Изражението на лицето му беше познато на Гордън — виждал го бе няколко пъти преди войната. Тогава, търсейки подходящо наименование, се беше спрял върху „усмивката на Буда“.

„А стига бе… — помисли си той. — Последният от неохипитата. Просто да не повярваш!“

Върху голото рамо на планинеца личеше избледняла синя татуировка — силен юмрук с леко протегнат пръст, върху който бе кацнал гълъб. Отдолу ясно се четяха думите „Роден във въздуха“.

Противопоставянето не изненада Гордън. Нито пък спокойното изражение на лицето на Поътън. Нещата се връзваха по някакъв начин.

Знаеше, че няма да е неучтиво, ако остане, стига да не пречи. Тихо си избра място на няколко крачки вдясно от Поътън и седна, обърнат също на запад. Гордън дори не се опита да заеме поза лотос. Не го беше правил откакто бе на седемнайсет. Въпреки това седна с изправен гръб и се опита да изчисти съзнанието си, докато цветовете грееха и се сменяха в далечината.

Отначало можеше да мисли единствено за това колко му е неудобно. Колко го боляха натъртванията от продължителната езда и спането върху твърдата земя. Поривите на ледения вятър го пронизваха до костите. В главата му настана ужасна бъркотия от звуци, грижи и спомени.

Но скоро клепачите му сами натежаха и бавно започнаха да се спускат надолу, докато накрая спряха по средата, неспособни да се повдигнат или да се затворят напълно.

Ако не знаеше какво се случва, сигурно щеше да изпадне в паника. Това беше просто мекият транс на медитацията. Чувството му бе познато. „Майната му“, помисли си той и се отпусна още повече.

Защо правеше това? От желание да се състезава с Поътън ли? Или искаше да му покаже, че не е единственото дете от епохата на ренесанса, което си спомня?

Или просто защото беше уморен, а залезът бе така прекрасен?

Гордън изпита чувство за празнота — като че ли белите му дробове са били затворени от много дълго време. Опита се да поеме дълбоко въздух, но това не промени нищо, сякаш тялото му знаеше нещо, което той самият не знаеше. Спокойствието, изписало се на лицето му, започна да се спуска надолу, докосна гърлото му, подобно на милувка на жена, премина през схванатите му рамене и взе да гали мускулите му, докато не се отпуснаха.

„Цветовете…“, помисли си той, виждайки само небето. Усещаше как тялото му леко се люлее от ударите на сърцето.

Колко време беше изминало, откакто за последен път бе седял така?

„Те са…“

Внезапно и с лекота чувството за тежест изчезна и той пое дъх.