Дейвид Брин - Пощальонът

Досега пътуваха мълчаливо. Но най-накрая бдителността на охраната малко намаля, щом подозрителният Филип Бокуто реши, че се намират извън обсега на патрулите на холнистите. Разговорите бяха разрешени. Чуваше се дори смях.

Всички бяха на възраст над трийсет и затова започнаха да си играят на спомени, разказваха си стари вицове, които изглеждаха безсмислени за младото поколение и спореха разгорещено на спортни теми. Гордън едва не падна от коня от смях, когато Аарон Шимел взе да имитира някои от популярните телевизионни звезди от деветдесетте.

— Просто да не повярваш колко много спомени от младостта са просто заспали и чакат да бъдат възкресени отново — обърна се той към Филип. — Казват, че когато ти е по-лесно да си спомняш неща, случили се преди двайсет години, отколкото неотдавнашните събития, това е един от признаците на старостта.

— Да. — Бокуто се намръщи, а гласът му мина във фалцет. — Та за какво си говорехме?

— Ъ? — изкряка Гордън и постави ръка на ухото си. — Нещо не те чувам, приятелче… Това е от многото рок на младини…

Вече свикнаха със студените сутрини и покритата с трева междущатска магистрала. Земята се възраждаше — в горите отново се откриваха следи от елени, — но щеше да мине още много време, преди човекът да се завърне в изоставените селища тук.

Най-накрая Коуст Форк остана зад тях. Пътешествениците отминаха последните хълмове и ден по-късно се озоваха пред бреговете на нова река.

— Умпква — обяви водачът им.

Този леден поток не се вливаше в Уиламит, а лъкатушеше по собствен път на юг към океана.

— Добре дошли в слънчевия южен Орегон — промърмори Бокуто. Тонът му беше смекчен. Небето се облещи над тях. Дори дърветата изглеждаха по-големи, отколкото на север.

Впечатлението се запази, когато отново започнаха да минават през населени райони. Мълчаливи хора с присвити очи ги наблюдаваха от хълмовете и ги пускаха да продължат, без да кажат нито дума. Вестта за пристигането им вече бе дошла и беше ясно, че хората нямат нищо против пощальоните. Но също така личеше, че спокойно могат да минат и без тях.

Прекараха нощта в Сътърлин. Гордън можеше да види отблизо как живеят южняците. Домовете им бяха прости и разпръснати, без лукса, който все още се намираше на север. Почти никой не носеше видими следи от болести, недохранване, прекомерно много работа или война.

Въпреки че не казваха нищо обидно, не беше трудно да се познае какво си мислеха местните за жителите на Уиламит.

Че са просто наивници.

Лидерите изразяваха съчувствие, но скритата им мисъл беше очевидна: „Защо да се месим, щом холнистите се махат?“

Един ден по-късно Гордън се срещна в Роузбърг със съвета на лидерите от района. От разбитите от куршуми прозорци на търговския център се виждаха следите от ужасната седемнайсетгодишна война срещу варварите от Роуг. Развалините на заведение за бърза закуска недалеч показваха мястото, където врагът е бил отблъснат при най-силната им атака преди близо десет години.

Оттогава оцеленците никога не бяха стигали толкова надълбоко. Гордън беше сигурен, че мястото на срещата не бе избрано случайно.

Разликата в нагласата на хората не можеше да остане незабелязана. Малцина проявиха любопитство към легендарния Циклоп или плахите опити за възстановяване на технологиите. Дори разказите за възраждането на държавата някъде на изток предизвика само бегъл интерес. Не че хората се съмняваха в думите им. Просто това не ги интересуваше кой знае колко.

— Само си губим времето — каза Филип на Гордън. — Тия селяци водят своята война от толкова време, че не им пука за нищо друго, освен да преживяват ден за ден.

„А може би това ги прави по-мъдри?“ — питаше се Гордън.

Но Филип беше прав. Нямаше никакво значение какво си мислят местните водачи, кметове или председатели. Те се разпореждаха както намерят за добре, като се позоваваха на автономията си, но бе съвсем ясно, че мнението само на един човек тук наистина е от значение.

Два дни по-късно Джони Стивънс пристигна от запад. Скочи от коня си и се втурна право към Гордън. И този път съобщението не беше особено дълго.

„Качвайте се.“

Джордж Поътън се бе съгласил да изслуша молбите им.

Планините Калахан отделяха долината Камас от Роузбърг на стотина километра от морето. Следваше малката река Коквил, която течеше на запад под разрушените мостове, преди в нея да се влеят северните и южните й притоци под утринната сянка на Шугърлоуф Пийк.