Дейвид Брин - Пощальонът

Гордън не си направи труда да отговори, макар да знаеше, че това ще подразни Поътън. Така и така бързаше да си тръгне. Все още се надяваше, че ще успее да се върне навреме и да спре момичетата, докато не са извършили най-голямата идиотия от Безнадеждната война насам.

Поътън обаче не се отказа да настоява. Човекът изглеждаше наистина озадачен. Освен това не беше свикнал да му се отказва. Най-накрая за своя изненада Гордън откри, че говори в защита на Дина:

— Какво разбираш под „вразумяване“, Джордж? Безличните безцветни сенки, които готвят на самодоволните си мъже, както е тук ли? Или искаш тя да говори само когато я заговорят, подобно на онези нещастни жени, които живеят като скотове в Роуг, а сега и в Юджийн?

Може и да грешат. Може дори да са луди. Но поне ги е грижа за нещо по-голямо и възвишено от тях самите и намират кураж да се борят за него. А ти намираш ли такъв кураж, Джордж? А?

Поътън наведе глава. Гордън едва чу отговора му.

— Къде е казано, че трябва да ни е грижа само за великите неща? Борех се за тях, преди много години… за идеите, за принципите, за страната. И къде е всичко това сега? — Стоманеносивите му очи бяха тъжни, когато вдигна поглед, — Знаеш ли, открих нещо. Великите неща не те обичат. Ако им позволиш, те ще изсмучат кръвта и душата ти и няма да ти дадат нищо в замяна.

Докато се борех в името на Великите неща, изгубих жена си и сина си. Бях им нужен тук, но аз се втурнах да спасявам света. — Поътън изсумтя. — Днес се боря за своите хора, за своята ферма… за по-дребните неща… неща, които мога да задържа.

Гордън гледаше голямата груба ръка на Поътън, която беше свита, сякаш се опитваше да хване самия живот. Дотогава не си бе дал сметка, че всъщност този човек се страхува от всичко на този свят, с изключение на това, което става тук, в момента.

Наистина рядка форма на страх.

Вече на вратата, Поътън беше спрял.

— Знаеш ли, мисля, че зная защо постъпва така твоята луда жена, независимо от великите приказки за „герои и подлеци“.

Останалите просто я следват, защото тя е роден лидер. Бедните момичета, те просто са омагьосани от нея. Но тя… — Поътън поклати глава. — Тя само си мисли, че върши всичко това в името на разни велики идеали, а всъщност става дума за най-обикновените и прости неща.

Тя прави това от любов, господин инспектор. Мисля, че го прави само заради теб.

Те се спогледаха за последен път и Гордън разбра, че Поътън си връща с лихвите за неканеното чувство на вина, което му бе донесъл пощальонът.

Той кимна, давайки му да разбере, че приема пратката.

Гордън се отдалечи от огъня и внимателно провери конете. Всичко изглеждаше наред, въпреки че животните бяха леко неспокойни. Все пак през деня им се бе събрало доста. Според Калвин Луис щяха да пристигнат в Роузбърг утре по залез-слънце, ако продължаваха със същото темпо.

Поътън беше щедър при подготовката им за пътуването. Дал им бе най-добрите коне от конюшните си. Северняците бяха получили всичко, от което имаха нужда. С изключение на самия Джордж Поътън.

Гордън още не можеше да повярва, че са изминали целия път напразно. Провалът болеше.

„… Мигащи светлинки… гласът на отдавна мъртвата машина…“

Ако можех да го заразя с твоя дух, Циклоп, да не мислиш, че бих се отказал? Но не е толкова лесно да хванеш човек като него! Той е направен от по-силни материали от мен.

„… Кой ще се погрижи…?“

„Не зная! — разгорещено и безмълвно възкликна той в тъмнината. — Дори вече не ме е грижа за това!“

Намираше се на около петнайсет метра от лагера. Помисли си, че просто може да продължи да върви. Ако изчезнеше в гората точно сега, щеше да е в по-добро положение, отколкото преди шестнайсет месеца, когато ограбен и ранен се бе натъкнал на древния пощенски джип в гъстата прашна гора.

Беше взел униформата и чантата само за да оцелее, но тогава, в онази първа пълна с призраци нощ, бе получил и нещо друго.

Легендата се зароди в малкия Пайн Вю — онези глупости на Джони Епълсийд за „пощальона“, които после просто излязоха извън контрол и стовариха върху плещите му нежеланото бреме да поеме отговорност за всичко и всички. Оттогава животът му не му принадлежеше напълно. Но сега можеше да промени това!

„Просто си тръгни“, помисли си той.

Вървеше в абсолютна тъмнина, уповавайки се единствено на чувството си за ориентация, което никога не го бе подвеждало. Стъпваше уверено, предугаждаше къде ще има корени или дупки, използваше уменията на човек, който познава добре горите.