Дейвид Брин - Пощальонът

По едно време усети, че другият пленник се мъчи да му помогне в борбата с калта, като поемаше част от тежестта му върху раменете си. На границата на безсъзнанието, Гордън се зачуди защо някой ще тръгне да върши подобно нещо.

Най-после настъпи моментът, в който отвори очи и видя, че ръцете му са развързани. Стояха до някаква дървена постройка, разположена на известно разстояние от лабиринта порутени колиби. Някъде отдалеч се носеше ревът на падаща вода.

— Добре дошли в град Агнес — провикна се нечий груб глас. Някой го бутна напред. Разнесе се смях, когато пленниците се строполиха вътре върху наръчи мръсна слама.

Не си направи труда дори да се премести от мястото, където бе паднал. Имаше възможност да поспи, а в момента само това беше от значение. Отново нямаше сънища — само случайно трепване на преуморените мускули през остатъка от деня, нощта и цялата следваща сутрин.

Гордън се събуди, едва когато ярките слънчеви лъчи заблестяха болезнено в очите му. Върху него падна сянка и клепачите му се раздвижиха като ръждясали кепенци.

Бяха му необходими няколко секунди, за да фокусира зрението си. Малко по-късно започна и да осъзнава нещата около себе си. Първото нещо, което видя, беше липсващ зъб в позната усмивка.

— Джони — изпъшка той.

Лицето на младежа беше покрито с натъртвания и синини. Въпреки това Джони Стивънс се усмихна приветливо.

— Здрасти, Гордън. Добре дошъл сред имащите нещастието да останат живи.

Помогна на Гордън да седне и му поднесе черпак студена речна вода. Междувременно продължи да говори:

— Там в ъгъла има храна. Чух пазачът да споменава нещо, че скоро щели да ни позволят да се измием. Така че сигурно има някаква причина топките ни все още да не висят сред трофеите на някой от ония задници. Май са ни мъкнали чак дотук, за да ни види някоя голяма клечка.

Джони кисело се засмя.

— Само чакай, Гордън. Ще баламосаме копелето, което и да е то. Може да му предложим да го назначим за шеф на местната поща или нещо подобно. Това ли имаше предвид, когато ми четеше лекции колко е важно да се научиш да бъдеш дипломат?

Гордън беше прекалено слаб, за да смъмри Джони за невероятния му, на моменти дразнещ оптимизъм. Опита се да му се усмихне, но от това напуканите му устни само го заболяха още повече.

Нещо се раздвижи в противоположния ъгъл и той разбра, че не са сами. Заедно с тях в бараката имаше и други затворници — ужасни плашила, които явно бяха държани тук дълго време. Взираха се в тях с широко отворените си очи, които някога са били човешки.

— Някой… някой успя ли да се измъкне? — най-накрая успя да попита Гордън.

— Май да. Твоите викове позабавиха малко копелетата и сварихме доста сериозно да им се опънем. Със сигурност видяхме сметката поне на двама, преди да се нахвърлят върху нас.

Очите на Джони заблестяха. Явно уважението му към него беше станало още по-силно. Гордън отмести поглед. Не искаше да чува похвали за поведението си в онази нощ.

— Абсолютно съм убеден, че пречуках копелето, което смачка китарата ми. Другият…

— Какво стана с Филип Бокуто? — прекъсна го Гордън.

— Не зная, Гордън — поклати глава Джони. — Не видях черни уши… или други неща… сред „трофеите“ на онези изроди. Може и да е успял да се измъкне.

Гордън се облегна на стената на кочината. Звукът от падаща вода, който чуваше през цялата нощ, идваше от отсрещната страна. Обърна се и се загледа през процепите между дъските.

На петнайсетина метра се намираше ръбът на пропаст. Зад нея през мъглата можеше да види покритата с гъста гора стена на каньон, прорязана от тесен буен поток.

Джони сякаш прочете мислите му. За първи път гласът на младежа прозвуча сериозно.

— Да, Гордън. Намираме се в сърцето на ада. Онова долу е самата кучка. Проклетата Роуг.

През следващата седмица леденият дъжд отново се превърна в сняг. Благодарение на храната и почивката, двамата затворници постепенно възстановяваха силите си. Общуваха само помежду си. С останалите затворници и с пазачите си обменяха не повече от някоя и друга сричка.

Въпреки това не беше много трудно да се научат някои неща за царството на холнистите. Храната им се носеше от мълчаливите, свити от страх роби от порутеното градче. Единствените хора в малко по-добра форма — с изключение на самите оцеленци — бяха жените, които задоволяваха холнистите. Дори те работеха през деня — вадеха вода от ледения поток или чистеха конюшните.