Дейвид Брин - Пощальонът

Всичко изглеждаше така, сякаш бе обичайният им начин на живот. И все пак Гордън беше убеден, че това неофеодално общество се намира в състояние на раздвижване.

— Приготвят се за голямо преместване — каза той на Джони, докато наблюдаваха една вечер пристигането на керван. Все повече и повече уплашени роби изпълваха Агнес, дърпаха каруци и издигаха нови временни постройки. Очевидно в малката долина не бе възможно да живеят толкова много хора. — Използват това място като изходен пункт.

— Тази навалица може и да ни бъде от полза, ако намерим начин да се измъкнем оттук — реши Джони.

Гордън изсумтя замислено, но не хранеше особени надежди, че онези роби там биха му съдействали по някакъв начин. Имаха си достатъчно лични проблеми.

Един ден след обяда им заповядаха да излязат от кочината и да се съблекат. Две мълчаливи жени се приближиха и взеха дрехите им. После върху северняците се изсипаха кофи ледена вода. Всички пазачи се разсмяха на възклицанията и треперенето им, но жените не посмяха дори да вдигнат поглед към тях.

Холнистите, облечени в камуфлажни дрехи и накичени със златни обеци, лениво се упражняваха в мятане на ножове. Двамата северняци зъзнеха, увити в мазни одеяла, и се опитваха да се стоплят на слабия огън, който беше запален недалеч.

Вечерта върнаха дрехите им изчистени и закърпени. Този път една от жените хвърли бегъл поглед към Гордън и той успя да разгледа лицето й. Сигурно беше на около двайсет, въпреки че очите й я правеха да изглежда много по-стара. Кестенявата й коса бе прошарена от сиви кичури. Тя погледна Гордън за миг, докато се обличаше. Но когато той се осмели да й се усмихне, бързо се обърна и повече не погледна към него.

Вечерята беше по-добра от обичайната вкисната каша. Имаше някакви парчета, които наподобяваха месо. Вероятно конско.

Джони се осмели да помоли за допълнително. Останалите затворници го изгледаха ужасени и се завряха още по-дълбоко в ъглите си. Единият от мълчаливите им пазачи изръмжа и отнесе чиниите им. Но за тяхна изненада им ги върна отново пълни.

Вече беше тъмно, когато трима холнисти с меки барети застанаха на вратата. В ръката на единия имаше факла.

— Хайде, излизайте — каза той. — Генералът иска да ви види.

Гордън погледна към Джони, гордо изправен в своята униформа. Очите на младия човек бяха самоуверени. Сякаш казваха — тези пък смотаняци с какво могат да се сравняват пред Гордън в качеството му на официален представител на Възстановената република?

Гордън си припомни как момчето го крепеше по пътя от Коквил. Не искаше, но заради Джони отново повтори старата лъжа.

— Хайде, пощальоне — намигна му той. — „И в дъжд, и в сняг…“

— „И през опасности безброй…“ — поде Джони и се усмихна в отговор.

Двамата тръгнаха напред, последвани от пазачите си.

— Добре дошли, господа.

Първото нещо, което Гордън забеляза, беше пращящата камина. Уютната, изградена от камък, предвоенна станция за рейнджъри бе топла. Почти беше забравил чувството за топлина.

Второто нещо бе шумът на коприна, когато една дългокрака блондинка се надигна от кушетката до камината. Момичето коренно се различаваше от всички други жени, които бяха видели тук — чиста, изправена, покрита със скъпоценности.

В същото време около очите й имаше бръчки и гледаше двамата северняци, сякаш бяха пришълци от друга планета. Без да каже нито дума, тя се изправи и излезе от стаята през една завеса.

— Казах добре дошли, господа. Добре дошли в Свободното царство.

Чак сега Гордън се обърна и видя един слаб, плешив човек с добре поддържана брада, който се изправи да ги посрещне зад разхвърляното бюро. На дясното му ухо имаше четири обеци, а на лявото — три. Явно означаваха някакъв ранг. Мъжът пристъпи напред и протегна ръка.

— На вашите услуги — полковник Чарлз Уестън Безоар, бивш член на съдебния съвет на щата Орегон и републикански пълномощник на окръга Джаксън. В момента имам честта да служа като главен съветник и съдия в Американската освободителна армия.

Гордън не обърна внимание на протегнатата ръка и повдигна вежда.

— От Колапса насам е имало много армии. Та от коя казахте, че сте?

Безоар се усмихна и свали ръката си.

— Някои ни наричат с други имена. Нека засега оставим това настрана. Просто ще ви кажа, че служа като началник-щаб при генерал Волси Маклайн, който е ваш домакин. Генералът скоро ще се присъедини към нас. Междувременно, мога ли да ви предложа нещо? — Той вдигна стъклена гарафа от покритата с резба дъбова масичка. Каквото и да сте чули за начина ни на живот тук, не можете да не се съгласите, че сме запазили поне някои от старите навици.