Дейвид Брин - Пощальонът

„Просто го носи“, помисли си Гордън.

Може би някой ден двамата щяха да седят отново заедно в онази спокойна планинска къща с дърворезби по стените и да разговарят за коне и тайната на хубавата бира. Но това време щеше да настъпи едва след като Великите неща позволяха. Дотогава никой от тях не смяташе да се отпуска.

Поътън трябваше да продължи своята война. А Гордън имаше съвсем друга работа.

Той докосна козирката на фуражката си и продължи.

Вчера беше потресъл всички, когато подаде оставката си от Съвета за отбрана.

— Моите задължения са към цялата нация, а не само към една малка част от нея — бе им казал той, позволявайки им да продължават да вярват в неща, които в сърцата им не бяха лъжи. — Орегон сега е в безопасност. Трябва да продължа основната си работа. Има и други места, които е важно да се включат в пощенската мрежа. Ще се справите чудесно и без мен.

Всичките им протести бяха напразни. В последното бе напълно искрен. Беше дал от себе си всичко, което трябваше. Сега можеше да бъде по-полезен някъде другаде. Във всички случаи не можеше да остане. В тази долина всичко щеше непрекъснато да му напомня за вредите, които бе нанесъл, докато се опитваше да стори добро.

Гордън беше решил да се измъкне днес, вместо да участва в празненството в негова чест. Възстановил се бе достатъчно, за да бъде в състояние да пътува, и се бе сбогувал с онези, които оставаха — с Питър Ъейдж и доктор Лазаренски. Също и с обвивката на мъртвата машина, от чийто дух вече не се страхуваше.

Човекът от конюшнята изведе младия жребец, който Гордън бе избрал за пътуването си. Все още дълбоко замислен, той закрепи чантата, в която се намираха вещите му и два килограма поща — първите писма, адресирани извън Орегон.

В едно нещо беше напълно уверен. Войната бе спечелена, независимо от изпълнените с насилие месеци и години, които предстояха. Част от сегашната му мисия беше да търси нови съюзници, нови начини да приближи края. Но този край вече бе неизбежен.

Не се страхуваше, че Джордж Поътън ще стане тиран след приключването на войната. Когато бъдеше обесен и последният холнист, хората в Орегон щяха сами да решават съдбата си. Искаше му се да присъства и да наблюдава бурята, която щеше да се разрази, ако някой се осмелеше да предложи корона на Поътън.

Слугите на Циклоп щяха да продължат да разпространяват своя мит, насърчавайки по този начин възстановяването на технологията. Пощенските служители, назначени от Гордън, щяха да продължат, без самите те да знаят, да лъжат за възстановената нация и по този начин да обединяват хората, докато лъжата им стане просто ненужна.

Или докато хората не я превърнат в истина.

А жените щяха да продължат да говорят за случилото се тази зима. Щяха да изучават бележките на Дина Спърджън, да четат същите стари книги, които бяха чели разузнавачките, и да спорят.

Гордън си помисли, че вече няма никакво значение дали Дина наистина е била емоционално неуравновесена. Последствията нямаше да се проявят, докато беше жив. И не искаше по никакъв начин да пречи на разпространяването на легендата.

Три мита… и Джордж Поътън. Хората в Орегон бяха попаднали в добри ръце. Останалото щяха да направят сами.

Буйният жребец изпръхтя, когато Гордън скочи на седлото. Той потупа и погали коня, за да го успокои. Ескортът вече го чакаше на края на града, готов да го заведе до Куус Бей и лодката, която щеше да го откара нататък.

„Към Калифорния…“, помисли си той.

Спомни си емблемата с мечката и умиращия войник, който му каза толкова неща, без да произнесе нито една дума. Дължеше нещо на този човек. И на Фил Бокуто. И на Джони, който така копнееше да отиде на юг.

„И на Дина… как ми се иска да можеше да дойде с мен.“

Щеше да иде вместо тях. Сега всички те бяха с него.

„Безмълвна Калифорния… как ли си я карала през всичките тези години?“ — чудеше се той.

Насочи коня по пътя на юг, оставяйки зад себе си ръкопляскането и виковете на свободните мъже и жени, уверени в победата — войници, които с радост ще се завърнат в своите села и ферми, когато неприятните задължения най-сетне свършат.

Техните викове бяха силни, неуместни, решителни, нетърпеливи.

Гордън мина покрай един отворен прозорец, от който се носеше записана музика. Днес някой беше доста разточителен с електричеството. Кой знае? Може би всичко това беше в негова чест.

Вдигна глава. Дори конят наостри уши. „Бийч Бойс“, сети се най-накрая той. Не ги беше слушал цели двайсет години… музиката на невинността и на неподправения оптимизъм.