Дейвид Брин - Пощальонът

— Не исках това. Казах им, че не мога… прекалено съм стар… късметът ми вече не е същия… — Той дълбоко вдиша и издиша. — Умолявах ги да не ме карат. И сега, за да приключа… — Сивите му очи проблеснаха. — Но то никога не свършва… освен със смъртта.

„Той е пречупен. Съсипан — помисли си Гордън. Не искаше да бъде свидетел на това унижение. — А аз оставих Дина, за да търся този велик герой…“

— В това няма нищо забавно, Стопанино — студено заяви Маклайн. — Не ме отегчавай, ако са ти мили последните ти мигове.

Но Поътън сякаш си мислеше за нещо друго, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Исках… исках само да ти кажа, че нещата малко се промениха… след като ти напусна програмата.

— За какво говориш, по дяволите? — намръщи се Маклайн.

По тялото на Поътън премина тръпка. Маклайн се усмихна.

— Искам да кажа… че те изобщо нямаха намерение да се отказват от такова перспективно нещо като аугментацията… само защото в началото имаше брак.

— Бяха прекалено изплашени, за да продължат — изръмжа Маклайн. — Прекалено уплашени от нас.

Поътън дишаше дълбоко и безшумно. Клепачите му трепереха.

Гордън се загледа втрещено. С човека нещо ставаше. Потта проблясваше на мазни капчици по раменете и гърдите му, преди да бъде отмита от силния дъжд. Мускулите му се гърчеха като в родилни мъки.

Гордън недоумяваше. Да не би Поътън да се разпадаше пред очите му?

Гласът му звучеше отдалечен, почти смутен:

— … Новите импланти не бяха толкова големи и мощни… изискваха допълнително обучение в определени области…

Главата на Маклайн се отметна назад и той се засмя.

— Неохипита аугменти? Ох! Добре, Поътън. Добър блъф. Бива си те!

Но Поътън сякаш не го чуваше. Беше се концентрирал, устните му се движеха, като че ли цитираше нещо отдавна научено.

Гордън се взираше, бършеше дъжда от очите си и се взираше отново. Сякаш тънки линии тръгваха от ръцете и раменете на Поътън и се преплитаха на врата и гръдния му кош. Треперенето се беше превърнало в спокоен ритъм, който сега не изглеждаше толкова хаотичен, колкото… целенасочен.

— Процесът изисква много въздух — меко сподели Поътън. Все още дишайки дълбоко, той започна да се изправя.

Маклайн спря да се смее. Гледаше го невярващо.

— Ние сме затворници в едни и същи клетки… — все така спокойно продължи Поътън, — въпреки че на теб май ти харесва в твоята… И двамата сме продукт на последната арогантност на онова арогантно време…

— Ти не си…

— Хайде стига, генерале — тъжно се усмихна Поътън. — Не гледай толкова изненадано… Наистина ли вярваше, че вашето поколение е единственото?

Маклайн сигурно бе стигнал едновременно с Гордън до едно и също заключение — Джордж Поътън говори, само за да спечели време.

— Маклайн! — изкрещя Гордън. Но холнистът не отклони вниманието си. Дългият му, подобен на мачете нож проблесна в светлината на лампата, преди да се спусне към неподвижната дясна ръка на Поътън.

Все още наведен и неподготвен, Поътън реагира моментално. Острието остави само драскотина, докато той хвана китката на Маклайн с другата си ръка.

Холнистът изкрещя и с всички сили започна да натиска окървавеното острие все по-близо и по-близо.

Поътън внезапно отстъпи назад, падна по гръб и преметна Маклайн над себе си. Генералът се приземи на крака и моментално се обърна. Двамата отново започнаха да обикалят с бясна скорост един срещу друг и внезапно изчезнаха от осветения кръг. Чу се трясък. После още един. Сякаш стадо побеснели слонове тъпчеха храстите.

Треперейки от болка, Гордън изпълзя настрани от светлината на достатъчно разстояние, за да могат очите му да привикнат с тъмното, и се облегна на поваленото стебло на един кедър. Взираше се в посоката, където бяха изчезнали двамата противници, но можа да проследи битката единствено по звуците и птиците, които отлитаха подплашени от пътя на разрушението.

Когато се появиха отново на някаква поляна, дрехите и на двамата се бяха превърнали в дрипи. По телата им се стичаха струйки кръв. Ножът беше изчезнал. Но дори невъоръжени, двамата воини представляваха страховита гледка.

В двубоя им нямаше нито ритуал, нито елегантност. По-ниската и по-силна фигура с животинска свирепост се мъчеше да скъси разстоянието и да хване врага си. По-високият мъж се мъчеше да запази дистанцията и сякаш разсичаше въздуха с ударите си.

„Стига си преувеличавал, Гордън. Те са просто хора, при това възрастни хора.“