Дейвид Брин: Пощальонът

Надявам се, че не съм го потиснал, когато споделих своите впечатления от холнистите. Мисля, че това всъщност ще го накара да обърне повече внимание на подготовката си и няма да предприема необмислени действия. В края на краищата искаме Аби и малката Каролайн да го видят отново.

Радвам се, че приютихте Марси и Хедър. Всички ние сме им задължени. Кървалис щеше да бъде прекалено голям шок за тях. Пайн Вю е далеч по-благоприятно място за адаптиране.

Кажете на Аби, че съм предал писмото й на някои стари професори, които обсъждаха евентуално подновяване на курсовете. Може би след около година университетът ще отвори врати — като приемаме, че войната ще се развива добре за нас.

Естествено, последното не е напълно сигурно. Нещата се промениха, но ще мине още много време, преди да победим ужасния враг.

Последният ви въпрос е много тревожен, госпожо Томпсън, и аз дори не зная как да ви отговоря. Не съм изненадан, че историята за Саможертвата на разузнавачките е стигнала чак до вас в планините. Но трябва да знаете, че дори ние все още не сме особено наясно с подробностите.

Ето и всичко, което мога да ви кажа: да, познавах Дина Спърджън добре. И не, изобщо не мисля, че я разбирам. Чудя се дали някога бих могъл.

Гордън седеше на пейката пред пощенската служба в Кървалис. Облегна се на грапавата стена с лице към изгряващото слънце и се замисли за нещата, които нямаше да напише на госпожа Томпсън… неща, за които не можеше да открие думи.

Докато не си възвърнаха селата Чизайър и Франклин, в цялата долина се носеха слухове, че нито една от разузнавачките не е оцеляла след онова самоволно зимно нападение. След първите контраатаки обаче, освободените роби започнаха да разказват своята част от историята. Постепенно отделните парчета от картината взеха да си пасват.

В един зимен ден (всъщност само два дни след като Гордън се бе отправил на дългото си пътешествие на юг) разузнавачките започнали да дезертират от армията. Малко по-късно те се насочили на юг и на запад и се изправили невъоръжени пред враговете си.

Някои от тях били убити на място. Други били изнасилвани и измъчвани от смеещите се безумци, които дори не си направили труда да изслушат техните внимателно репетирани декларации.

Повечето обаче били приети — както са се надявали — с добре дошли от холнистите, поради неутолимата им жажда за жени.

Оцелелите започнали да обясняват, че им е писнал животът на фермерски съпруги и искали „истински мъже“. Това била история, която последователите на Нейтън Холн били склонни да приемат, или поне така си мислели онези, които съставили плана.

Онова, което последвало, сигурно е било трудно, много по-трудно, отколкото човек можеше да си представи. Жените трябвало да устоят, докато най-накрая настъпела червената нощ на ножовете — нощта, в която от тях се очаквало да спасят крехките останки на цивилизацията от чудовищата, нахвърлили се върху тях.

По време на контраатаката все още не беше ясно какво точно се е провалило. Вероятно някой от враговете заподозрял нещо и подложил някое нещастно момиче на мъчения, докато най-накрая то проговорило. Или може би някоя от тях се влюбила в някой див варварин и разкрила истината. Дина беше казала, че подобни неща вече са се случвали. Може би се бяха случили и сега.

Или просто някои не са можели да лъжат достатъчно добре и да крият треперенето и погнусата си, когато господарите им ги докосвали.

Независимо от всичко, нощта наистина била червена. Там, където предупреждението закъсняло, жените грабвали кухненските ножове и се хвърляли от стая в стая, убивайки, докато най-накрая те самите не падали мъртви.

На други места просто умирали, проклинайки и плюейки за последен път в лицата на враговете си.

Разбира се, това бил провал. Всеки би могъл да го предвиди. Дори където планът беше „успял“, бяха умрели твърде малко врагове, за да се променят нещата. От военна гледна точка, саможертвата на жените не постигнала нищо.

Техният жест бил едно трагично фиаско.

Въпреки това вестта се разпространила. Мъжете слушали слисани и клатели недоверчиво глави. Жените също слушали и разговаряли. Те спорели разгорещено помежду си и мислели.

Най-накрая вестта достигнала далеч на юг, до Шугърлоуф.

И там, високо над ревящата Коквил, разузнавачките най-после спечелили своята победа.

Всичко, което мога да ви кажа, е, че се надявам това да не се превърне в догма, в религия. В най-лошите си кошмари виждам как жените давят синовете си, ако видят в тях чертите на бъдещи хулигани. Представям си ги как изпълняват своя дълг, отнемайки живота на деца, далеч преди те да се превърнат в заплаха за околните.