Дейвид Брин - Пощальонът

Но въпреки всичко, част от Гордън ги възприемаше подобно на онези древни хора, които са вярвали в гиганти — човекоподобните богове, от чиито битки океаните кипваха и се издигаха планини. Когато биещите се отново изчезнаха от погледа му, мозъкът на Гордън реагира по начин, който беше съвсем неочакван. Напълно отчужден от ставащото около него, той се замисли как аугментацията, подобно на толкова много други открития, бе намерила приложение най-напред при военните. Но така ставаше винаги, преди да се намерят други полезни области… с химията, въздухоплаването, космическите полети… Едва по-късно идваше истинското приложение.

Какво ли щеше да се случи, ако Безнадеждната война не бе избухнала… ако тази технология се бе смесила с идеалите на Новия Ренесанс и бе станала достояние на всички?

На какво щяха да бъдат способни тогава хората? Щеше ли да има невъзможни неща?

Гордън се облегна с ръка на стеблото и се опита да раздвижи краката си. Отначало се залюля нестабилно, като правеше крачка след крачка в посока на звуците от битката. Не искаше да бяга, а просто да свидетелства как последното велико чудо на науката на двайсети век унищожава само себе си под проливния дъжд в една мрачна гора.

Фенерът хвърляше плътни сенки върху отъпканите храсти, но скоро Гордън беше извън обсега му. Вървеше в посока на шума, когато внезапно всичко замлъкна. Вече нямаше викове и тежки удари, чуваха се само трясъкът на гръмотевиците и ревът на реката.

Очите му свикнаха с тъмното. Най-после Гордън видя на фона на облаците двете неподвижни фигури, застанали на върха на една издатина срещу реката. Едната беше ниска и набита, приличаше на легендарния Минотавър. Другата повече напомняше на мъж, но дългата й коса се вееше на вятъра подобно на разкъсано знаме. Напълно голи, двамата аугменти бяха застанали един срещу друг, люлеещи се под ревящата буря.

След това, като по сигнал, двамата се хвърлиха в последна схватка.

Изтрещя гръмотевица. Ослепително копие светлина улучи хълма от отсрещната страна на реката.

На фона на разлюляната електрическа стълба Гордън видя как изправената фигура се напряга и мята другата във въздуха. Черният силует се издигаше цяла секунда, докато светлината угасна и всичко се потопи отново в тъмнина.

Гордън знаеше, че тялото ще падне — към каньона и бушуващия поток далече долу. Но във въображението си видя как то продължава да се издига, изхвърлено от Земята.

Заваля още по-силно. Гордън се придвижи обратно към дънера и тежко седна върху поваленото дърво. Чакаше там, неспособен дори да помръдне.

Най-после отляво се чу пукане на клонки. От тъмнината се появи гола фигура и се насочи тежко към него.

— Дина казваше, че има само два вида мъже, които заслужават внимание — заговори Гордън. — Идеята винаги ми се е струвала безумна. Но никога не съм знаел, че и правителството е мислело по същия начин преди края.

Мъжът се отпусна до него. Хиляди нишки пулсираха и се извиваха под кожата му. Кръв течеше от стотиците драскотини, покрили цялото му тяло. Дишаше тежко, загледан в нищото.

— Те са преосмисляли политиката си, нали? — попита Гордън. — Чак накрая са открили отново мъдростта.

Знаеше, че Джордж Поътън го чува и разбира. Но отговор нямаше.

Гордън се ядоса. Трябваше му отговор. Трябваше да знае дали непосредствено преди Бедствието Съединените щати са били управлявани от достойни хора.

— Отговори ми, Джордж! Ти каза, че са се отказали от войниците. Кой ги е заместил след това? Дали са избирали от противоположния тип? Като противодействие на силата? Хора, които биха се сражавали, но неохотно?

Видение: обърканият Джони Стивънс, вечно жаден за знания, с всички сили се мъчи да разбули загадката на великия лидер, който отхвърля златната корона в името на земята си. Вече беше прекалено късно.

— Е? Да не би да са успели да възродят стария идеал? Дали целенасочено са търсели воини, които са се проявявали на първо място като граждани? — Той сграбчи треперещите рамене на Поътън. — По дяволите! Защо не ми каза, когато изминах целия този път от Кървалис до теб! Да не би да си беше помислил, че аз няма да те разбера?

Стопанинът на Камас изглеждаше потиснат. Срещна за кратко погледа на Гордън и отмести очи, треперейки.

— О, много добре си знаел, че ще разбера, Поътън. Знаех какво имаше предвид, когато каза, че Великите неща не ти носят нищо — юмруците на Гордън се свиха. — Великите неща ще ти отнемат всичко най-скъпо и ще продължават да изискват от теб. Ти го знаеш, аз също го знам… онзи беден Цинцинат също го е знаел, когато им е казал да си задържат глупавата корона!