Дейвид Брин - Пощальонът

Може би част от нас, мъжете, е „твърде безумна, за да й се позволи да живее“. Но доведено до крайност, това „решение“ ме ужасява… като идеология, то е нещо, с което умът ми не е в състояние да се примири.

Разбира се, всичко сигурно ще се успокои от само себе си. Жените са твърде чувствителни, за да достигат до такива крайности. Това вероятно е единственото сигурно нещо, на което да се надяваме.

А сега е време да изпратя това писмо. Следващият път ще се опитам да ви пиша на вас и Аби от Куус Бей. Дотогава, оставам искрено ваш,

— Куриер! — Гордън махна към минаващия младеж, облечен в синята униформа на пощальон. Той се забърза насреща му и козирува. Гордън му връчи плика. — Бихте ли го пуснали вместо мен?

— Да, сър! Веднага, сър!

— Спокойно — усмихна се Гордън. — Това е просто лично…

Но младежът вече се бе втурнал с всички сили. Гордън сви рамене. Старото време, когато познаваше всеки в „пощенската служба“, беше отминало. Намираше се прекалено нагоре по стълбицата, за да се посмее и да побъбри с тези младоци.

„Да, наистина е време.“

Изправи се и вдигна чантата си.

— Е, значи все пак ще пропуснеш купона?

Обърна се. Ерик Стивънс стоеше облегнат на вратата на пощата, дъвчеше стръкче трева и гледаше със скръстени на гърдите ръце към Гордън.

— Така е най-добре — сви рамене Гордън. — Не искам никакви празненства в моя чест. Ще бъде само загуба на време.

Стивънс кимна в знак на съгласие. Неговата спокойна сила беше благословена за възстановяването на Гордън — и особено подигравателния тон, с който посрещаше всеки негов опит да се обвинява за смъртта на Джони. В очите на Ерик, внукът му бе умрял по начин, достоен за всеки мъж. Контраофанзивата беше достатъчно доказателство за него и Гордън реши да не спори.

Възрастният човек се загледа над близките градини към шосе 99.

— Идват още южняци.

Гордън се обърна и видя колона конници, бавно яздещи на север към основния лагер. Стивънс се изкикоти:

— Гледай как са се опулили. Да си помисли човек, че за първи виждат голям град.

Наистина, яките брадати мъже от Съдърлин и Роузбърг, от Камас и Куус Бей яздеха към града и примигваха, видимо поразени от странните гледки — вятърни генератори, бръмчащи електропроводи, магазини за техника и десетки чисти шумни деца, играещи в училищните дворове.

„Малко е пресилено да се нарече голям град“, помисли си Гордън. Но Ерик все пак беше прав.

Знамето се развяваше върху покрива на централната поща. На определени интервали от време униформени куриери се качваха на своите понита и поемаха с пълни чанти в четирите посоки на света.

От Дома на Циклоп се носеше музика от една друга епоха, а недалеч на скелето си се поклащаше малък дирижабъл. Облечени в бяло работници спореха на древния, почти таен език на инженерите.

От едната страна на малкия въздушен кораб беше нарисуван орел, издигащ се от клада. Върху другата страна се виждаше емблемата на суверенния щат Орегон.

Накрая на самите тренировъчни полета новодошлите щяха да срещнат малки групи жени-войници — доброволци от цялата долина, които бяха дошли тук да си вършат работата, подобно на всички останали.

Това щеше да бъде прекалено много, за да могат южняците да го асимилират наведнъж. Гордън се усмихна, като гледаше как грубите, брадати бойци се озъртат неловко и бавно си припомнят как беше преди, когато подкрепленията идваха, смятайки се за спасители на слабия, упадъчен Север. Но те щяха да се върнат по домовете си променени.

— Сбогом, Гордън — просто каза Ерик Стивънс. За разлика от някои други, той обичаше сбогуванията да бъдат кратки. — Бог да те благослови и се надявам, че отново ще наминеш оттук.

— Ще намина — кимна Гордън. — Ако мога. Сбогом, Ерик.

Нарами чантата си и закрачи към конюшнята, оставяйки суетенето на пощата зад себе си.

Старото игрище се бе превърнало в море от палатки. Цвилеха коне, маршируваха хора. В далечината Гордън видя фигурата на Джордж Поътън, който представяше своите офицери на старите си бойни другари и реорганизираше слабата Армия на Уиламит в Отбранителен съюз на Орегонската общност.

За момент сивокосият мъж вдигна очи и погледите им се срещнаха. Гордън кимна за сбогом. Нямаше нужда от думи.

В края на краищата беше спечелил. Бе измъкнал Стопанина от неговата планина, въпреки че и двамата никога нямаше да забравят цената на тази победа.

Поътън му се усмихна в отговор. Вече и двамата знаеха какво прави човек с кръст като този.